Джеймз Бари - Питър Пан

На два пъти желязната му кука се заби в Питър.

Няколко минути по-късно момчетата видяха Хук да плува с бясна скорост към кораба. Сега на отвратителното му лице не бе изписано никакво въодушевление; то бе побеляло от страх, защото крокодилът упорито го преследваше. При обикновени обстоятелства момчетата биха плували отстрани и биха ги насърчавали с викове, но сега те бяха разтревожени, защото бяха загубили Питър и Уенди, Обикаляха из лагуната да ги търсят и ги викаха по име. Намериха лодката и тръгнаха за дома, като през всичкото време викаха „Питър, Уенди“, но в отговор чуваха само смеха на сирените. „Сигурно плуват обратно към острова или пък летят“ заключиха момчетата. Не бяха много обезпокоени, защото имаха пълна вяра в Питър. Кикотеха се по момчешки: ще си легнат късно, но това ще бъде по вина на мама Уенди.

Когато техните гласове заглъхнаха, студена тишина се спусна над лагуната. След малко се чу слаб вик:

— Помощ, помощ!

Две малки фигурки се блъскаха о скалата: момичето бе припаднало и лежеше отпуснато на ръката на момчето. С последни усилия Питър я измъкна на скалата и сам легна до нея. И докато изгубваше съзнание, той забеляза, че водата се покачва. Знаеше, че скоро и двамата ще се удавят, но не можеше да направи нищо.

Както лежаха един до друг, една сирена хвана Уенди за краката и почна леко да я тегли към водата. Усещайки, че тя се плъзга надолу, Питър се събуди внезапно и едва има време да я издърпа нагоре. Сега той трябваше да й каже истината.

— Ние сме на скалата, Уенди, но тя става все по-малка. Скоро водата ще я покрие.

Но тя не можеше да разбере в какво отчаяно положение се намират.

— Трябва да тръгваме — каза тя почти весело.

— Да — отговори той с отпаднал глас.

— Ще плуваме или ще летим, Питър?

— Мислиш ли, че ще можеш да плуваш или летиш чак до острова, без да ти помагам?

Тя трябваше да признае, че е крайно изморена.

Той изстена.

— Какво има? — запита тя, внезапно разтревожена.

— Не мога да ти помогна, Уенди. Хук ме рани. Не мога нито да плувам, нито да летя.

— Искаш да кажеш, че и двамата ще се удавим?

— Погледни как водата се изкачва.

Те закриха очите си с ръце, за да не виждат прииждащата вода. Мислеха си, че краят им е близък и неизбежен. Но както седяха, нещо леко като целувка ги докосна, сякаш казваше плахо: „Мога ли да ви бъда полезен?“ Оказа се, че това е опашката на хвърчилото, което Майкъл бе направил преди няколко дена. То се бе изтръгнало от ръцете му и сега вятърът го носеше над лагуната.

— Хвърчилото на Майкъл — измърмори Питър, без да прояви особен интерес към него. Но в следния миг той бързо хвана опашката му и започна да тегли хвърчилото към себе си.

— То вдигна Майкъл от земята — извика Питър, — сигурно ще може да носи и тебе!

— И двама ни!

— Не може да вдигне двама души. Майкъл и Къдравия опитваха.

— Тогава да теглим жребий — каза храбро Уенди.

— Никога! Ти си дама.

Той я беше вече завързал за опашката на хвърчилото, но тя се вкопчи в него — отказваше да го изостави. Тогава Питър извика „довиждане Уенди“ и я бутна от скалата. Тя се понесе във въздуха и за няколко минути изчезна от погледа му. Питър остана сам в лагуната.

Сега скалата бе съвсем малка; скоро щеше да бъде заляна цяла. Бледи лъчи тихо осветиха водите и след малко най-нежните и най-тъжни звуци на света огласиха лагуната — сирените приветствуваха луната.

Питър не беше съвсем като другите момчета, но Най-после и той се уплаши. Тръпка премина през тялото му, както лек трепет минава по морската повърхност; но в морето след първата тръпка идва втора и трета, докато станат стотици, а Питър усети само една. В следния миг той вече стоеше изправен на скалата, лицето му озарено от свойствената му дръзка усмивка. В гърдите му биеше барабан, който казваше: „Да умреш ще бъде страшно голямо приключение.“

Последните звуци, които Питър чу, преди да остане съвсем сам, бяха гласовете на сирените; те се прибираха една по една в спалните си на дъното на морето. Той беше твърде далеч, за да чуе как се затварят вратите им, но на всяка врата в кораловите пещери, където те живеят, има по една мъничка камбанка, която звъни при отваряне и затваряне, както в най-хубавите къщи на континента, и той чу тези камбанки.

Водата се изкачваше постепенно и непрекъснато и най-после започна да се плиска в краката му. За да мине времето, докато вълните го погълнат, Питър започна да наблюдава единственото нещо, което се движеше в лагуната. Помисли, че това е парче хартия, която плува, може би част от хвърчилото, питаше се, без това особено да го интересува, за колко ли време хартията ще стигне до брега.