Джеймз Бари - Питър Пан

Добре бе за тия момчета, че между тях имаше едно, което подушваше опасностите, дори когато спеше. Питър скочи и се изправи изведнъж напълно разбуден като куче; с вик, възвестяващ близка опасност, той събуди всички. Стоеше неподвижен, сложил ръка на ухото си.

— Пирати! — извика той. Останалите дойдоха по-близо до него. Странна усмивка играеше по лицето му; Уенди я видя и изтръпна. Когато се усмихваше така, никой не смееше да му заговори; единственото, което можеха да направят, бе да бъдат готови да изпълнят заповедите му.

— Гмурнете се във водата!

Във въздуха се мярнаха няколко чифта крака и лагуната моментално опустя. Скалата на изоставените стърчеше самотна в мрачните води, като че ли сама бе изоставена.

Лодката се приближаваше. Беше малката лодка на пиратския кораб, в която седяха три фигури: Смий, Старки и пленената Тигрова Лилия. Китките и глезените й бяха вързани; тя знаеше каква съдба я очаква. Щяха да я оставят на скалата да загине — една смърт, много по-страшна за нейната раса, отколкото смърт чрез огън или мъчения, защото не е ли написано в Книгата на племето й, че през водата няма пътека, която отвежда в щастливите ловни полета? И въпреки това лицето й бе невъзмутимо; тя е дъщеря на вожд — и ще умре като дъщеря на вожд.

Бяха я хванали да се изкачва на пиратския кораб с нож в устата. На кораба нямаше вахта — Хук се хвалеше, че мълвата, която разнася името му, пази кораба и никой не смее да се доближи на една миля до него? След малко съдбата на Тигрова Лилия ще усили у хората страха от пиратския кораб. Нощем вятърът ще разнася от къща на къща още едно предсмъртно стенание.

В мрака, който донесоха със себе си, двамата пирати не видяха скалата, докато не се блъснаха в нея.

— Обърни срещу вятъра, дръвнико! — извика някой с ирландско произношение (беше гласът на Смий). — Ето я скалата. Сега хайде, трябва да вдигнем тая червенокожа на скалата и да я оставим там да се удави.

Само за един миг тези жестоки хора успяха да хвърлят хубавото момиче на скалата; Тигрова Лилия беше твърде горда, за да се съпротивлява напразно.

Съвсем близо до скалата, но невидими за пиратите, две глави ту изскачаха от водата, ту се скриваха в нея. Бяха Питър и Уенди. Уенди плачеше — това беше първата трагедия, на която беше свидетелка. Питър бе виждал много трагедии, но ги бе забравил всичките. Той по-малко от Уенди съжаляваше Тигрова Лилия; ядосваше се, че са двама срещу един, и затова бе решил да я спаси. Най-лесният начин бе да почака, докато си отидат пиратите, но той никога не избираше лесни начини.

Почти нямаше нещо, което да не може да направи и сега той почна да имитира гласа на Хук.

— Хей, вие там, дръвници! — извика той. Имитираше чудесно гласа на Хук.

— Капитанът! — прошепнаха пиратите, като се спогледаха изненадани.

— Сигурно плува към нас — рече Старки, след като двамата напразно се взираха в тъмнината.

— Слагаме червенокожата на скалата — обади се Смий.

— Освободете я! — чуха те учудващата заповед.

— Да я освободим ли?

— Да, прережете въжетата и я пуснете да си върви.

— Но, капитане…

— Веднага, чувате ли? — извика Питър. — Или ще забия куката си във вас.

— Странно! — каза Смий задъхано.

— По-добре прави каквото ти заповядва капитанът — настоя Старки изплашено.

— Слушам, сър! — извика Смий и преряза въжетата, с които бе вързана Тигрова Лилия. Тя веднага се плъзна като змиорка между краката на Старки и скочи във водата.

Разбира се; Уенди беше много радостно възбудена и се възхищаваше на ума на Питър; но тя знаеше, че той също е радостно възбуден — сигурно ще започне да кукурига и ще се издаде; затова мигновено протегна ръка да запуши устата му, но още преди да я докосне, гласът на Хук прокънтя над лагуната: „Хей, вие на лодката!“ Този път Питър не си бе отворил устата.

Питър може би щеше да изкукурига, но вместо това, щом чу този вик, присви устни и изсвири от изненада.

„Хей, вие на лодката!“ — чу се отново гласът.

Сега Уенди разбра. Истинският Хук бе също във водата.

Той плуваше към лодката и понеже неговите хора вдигнаха фенер, за да му покажат къде са, той скоро доплува до тях. В светлината на фенера Уенди видя как той се залови с куката за ръба на лодката, видя злото му мургаво лице и как от цялото му тяло капеше вода. Разтреперана, тя би отплувала далеч от това място, но Питър не искаше да мръдне. Той кипеше от жизненост и освен това бе просто полудял от самонадеяност. „Не съм ли момче-чудо? О, какво чудо съм аз“ — пошепна той на Уенди. Макар че и тя беше на това мнение, все пак — заради доброто му име — се радваше, че никой друг освен нея не чу тези думи.