Джеймз Бари - Питър Пан

Кое от тези приключения да изберем? Най-добрият начин е да се хвърля ези — тура.

Аз хвърлих ези — тура и спечели разказът за лагуната. Това почти ме кара да съжалявам, че не спечели приключението в теснината или с тортата, или с листа на Менче-Звънче. Разбира се, аз бих могъл да хвърля ези — тура втори път само между тези три разказа; най-честно е обаче да разкажем за лагуната.

Ако си затвориш очите и имаш късмет, понякога можеш да видиш безформено езерце с прекрасни бледи цветове, заобиколено от черен мрак; ако след това присвиеш очи, езерцето започва да придобива форма и цветовете стават толкова ярки, че ако още веднъж присвиеш очи, те пламват. На континента това е Най-многото, което можеш да видиш в този възхитителен момент. А ако можеше да има два такива момента, може би щеше да видиш прибоя на вълните и да чуеш как пеят сирените.

Децата често прекарваха дългите летни дни на тази лагуна — повечето време плуваха, лежаха по гръб на водата, или играеха игрите на сирените. Не трябва да си мислите обаче, че сирените бяха в приятелски отношения с тях: напротив, Уенди винаги със съжаление си спомняше, че през цялото време, което прекара на острова, тя нито веднъж не чу учтива дума от тях. Когато се прокраднеше тихо до брега на лагуната, тя ги виждаше с десетки, особено на Скалата на изоставените, където обичаха да се препичат на слънце и да решат косите си, и то така бавно, че тя доста се дразнеше, като ги гледаше. Понякога Уенди съвсем тихо, като че ли ходи на пръсти, доплаваше на един метър до тях, но щом я видеха, те се гмурваха във водата и я пръскаха с опашките си; не случайно, а нарочно.

Към момчетата се отнасяха по същия начин, освен, разбира се, към Питър, който разговаряше с тях по цели часове на Скалата на изоставените и ги настъпваше по опашките, когато станеха нахални. Той подари на Уенди един от техните гребени.

Сирените изглеждат най-призрачни вечер, при новолуние: тогава те издават странни викове, подобни на ридания; но в това време лагуната е опасна за смъртни хора. До вечерта, за която ще разкажем сега, Уенди не беше виждала лагуната на лунна светлина, не толкова от страх — Питър би я придружил, — колкото поради строгото правило, установено от нея; всички деца трябва да са си легнали в седем часа. Тя обаче често отиваше на брега на лагуната в слънчеви дни, след дъжд, когато огромен брой сирени излизаха на повърхността на водата да играят с мехурчетата, които сами правеха. Играеха с многоцветните мехурчета под дъгата като с топки: весело си ги изпращаха една на друга, като ги удряха с опашки и се мъчеха да ги задържат в дъгата, докато се спукат. Вратите бяха в краищата на дъгата и само на вратарите бе позволено да докосват мехурчетата с ръка. Понякога стотици сирени играеха едновременно в лагуната и това беше чудесна гледка.

Но в момента, когато децата скочеха във водата, за да участвуват в играта, те трябваше да играят сами, защото сирените моментално изчезваха. И въпреки това имаме доказателства, че те тайно наблюдаваха натрапниците и не считаха за унизително да възприемат по някоя идея от тях: Джон например въведе нов начин за удряне на топката с глава, и вратарите на сирените го възприеха. Това е единствената следа, която Джон остави на Небивала земя.

Бе такъв ден и всички бяха на Скалата на изоставените. Тази скала не беше много по-широка от тяхното легло, но разбира се, те всички знаеха да лежат така, че да не заемат много място. Момчетата дремеха или поне лежаха със затворени очи и понякога се щипеха, щом усетеха, че Уенди не гледа към тях; през това време тя шиеше.

Но както Уенди шиеше, лагуната внезапно се промени. Леки тръпки преминаха по нея, слънцето се скри, сенки се разпростряха неусетно по водата, която стана студена. Уенди вече не виждаше, за да вдене конеца в иглата и когато вдигна очи, лагуната, която винаги дотогава беше засмяна, й се видя страшна и враждебна.

Тя знаеше, че не се е свечерило, но нещо мрачно, подобно на нощ, бе паднало върху лагуната. Не беше нощ, а нещо по-лошо. То още не бе дошло, но бе изпратило онази тръпка по водата, за да обади, че идва. Какво беше то?

В главата й нахлуха всички истории, които бе чувала за Скалата на изоставените, наречена така, защото жестоки капитани оставяли на нея моряци, та когато дойде приливът, който залива скалата, те да се издавят.

Тя, разбира се, трябваше веднага да събуди децата, не само заради неизвестното, което ги дебнеше и се приближаваше, а защото не беше добре за тях да спят на скала, която е вече студена. Но тя беше млада майка и не знаеше това; мислеше, че трябва непременно да спазва правилото за половинчасовата следобедна почивка. Затова, макар да бе подтисната от страх и да искаше да чуе момчешки гласове, тя не ги събуди. Дори когато чу приглушения шум на гребла, макар че си бе глътнала езика от страх, тя пак не ги събуди. Бе се навела над тях и чакаше да изкарат следобедния си сън. Не беше ли Уенди храбро момиче?