Рик Риърдън - Морето на чудовищата

Обърнах се изненадано към нея.

— Но той е простосмъртен! Извади късмет с огнените полета, но…

— Пърси, знаеш ли какво представляват онези там? Колхидски бикове, създадени от Хефест. Никой не би рискувал да се изправи срещу тях без защитния крем на Медея. Ще изгорим като факли.

— Какъв крем на Медея?

Анабет отвори раницата си и изруга.

— На нощното шкафче у дома имаше цяло бурканче с кокосово масло! Защо не го взех?

Отдавна се бях научил, че нямаше смисъл да задавам въпроси на Анабет. Отговорите й само ме объркваха повече.

— Виж, нямам представа за какво говориш, но няма да позволя да изпекат Тайсън като пиле на грил.

— Пърси…

— Тайсън, не мърдай от тук. — Вдигнах меча си. — Аз отивам.

Той понечи да възрази, но аз хукнах нагоре към Клариса, която крещеше на приятелите си да се подредят един до друг. Идеята й не беше лоша. Няколко от лагерниците я чуха и застанаха рамо до рамо, допирайки щитовете си, така че се образува истинска стена от бронз и биволска кожа, от която копията им стърчаха като бодли на таралеж.

За нещастие Клариса успя да привлече само шестима. Другите четирима продължаваха да тичат насам-натам с горящи шлемове. Анабет се втурна към тях да им помогне. Примами единия бик към себе си, след което си нахлупи шапката-невидимка и изчезна за огромна изненада на смаяния звяр. Другият бик се насочи срещу хората на Клариса.

Все още бях далеч от тях и нямаше как да им помогна. Клариса дори не ме беше видяла.

Бикът се движеше с изненадваща за размерите си скорост. Металният му гръб искреше на слънцето. Очите му бяха от скъпоценни рубини, а рогата от лъскаво сребро. От устата му струеше нажежен до бяло пламък.

— Не мърдайте! — заповяда на бойците си Клариса.

Каквито и други недостатъци да имаше, не можеше да се отрече, че поне беше смела. Тялото й беше едро и набито, а очите й бяха жестоки като на баща й. Изглеждаше родена да се бие, но не можех да си представя как щеше да удържи атаката на бика.

За съжаление в този момент на другия бик му писна да търси изчезналата Анабет и се обърна да нападне Клариса в гръб.

— Пази се! — извиках. — Отзад!

Май не биваше да се обаждам, защото викът ми само я сепна. Първият бик връхлетя защитниците и разкъса редицата им. Клариса политна и падна сред овъглената трева. Бикът я подмина, като извърна глава и обля с огнена струя лагерниците. Щитовете в ръцете им започнаха да се топят. Те хвърлиха оръжията и хукнаха, а вторият бик се насочи към Клариса, за да я довърши.

Метнах се към нея, сграбчих ремъците на бронята й и я издърпах изпод копитата на бика. Замахнах силно с Въртоп и направих дълбок прорез в задницата му, но чудовището само изскърца, изръмжа и продължи напред.

Мина покрай мен, без да ме засегне, но усетих топлината, която лъхаше от металната му обвивка. Върху нея човек спокойно можеше да си изпече филийка.

— Пусни ме! — дръпна ме Клариса. — Проклет да си, Пърси!

Хвърлих я до елата и се обърнах към биковете. Вече бяхме от другата страна на билото, под нас беше долината на лагера. Хижите, местата за тренировки, голямата къща — всичко беше поставено на карта, ако чудовищата минеха оттук.

Анабет крещеше на останалите да се разпръснат и да привлекат вниманието на биковете.

Първият зави в дъга и се устреми срещу мен. Когато премина през невидимата граница, която би трябвало да го спре, леко забави ход, все едно се бореше със силен насрещен вятър, но след това отново ускори. Вторият бик се обърна към мен, от прореза в задницата му излизаха пламъци. Не знам дали усещаше някаква болка, но рубинените му очи искряха, все едно беше твърдо решен да ми отмъсти.

Нямаше да успея да се справя с двата звяра едновременно. Трябваше да отсека главата на единия, преди другият да стигне до мен. Ръцете ми вече бяха изтръпнали и едва сега си дадох сметка откога не бях тренирал с Въртоп. Съвсем бях загубил форма.

Замахнах и в същия миг бикът изригна огън към мен. Сякаш въздухът пред лицето ми се възпламени, но за щастие навреме се изтърколих настрани. В дробовете ми не беше останала капчица кислород. Кракът ми се закачи в нещо — най-вероятно корен — и остра болка проряза глезена ми. Въпреки това успях да вдигна меча и посякох муцуната на чудовището. То отмина нататък обезумяло и дезориентирано. Преди обаче да се поздравя за победата, левият ми крак се преви. Глезенът ми беше изкълчен или може би дори счупен.

Другият бик се носеше устремено към мен. Нямаше как да се отдръпна от пътя му.