Рик Риърдън - Морето на чудовищата

Клариса се приближи и избърса саждите от челото си.

— Ставай, Джаксън. Трябва да занесем ранените в къщата и да разкажем на Тантал за случилото се.

— Кой е Тантал? — попитах.

— Директорът — сопна се Клариса.

— Нали директор е Хирон? И къде е Аргус? Нали той отговаряше за охраната на лагера? Защо го няма?

Клариса се намръщи.

— Аргус е уволнен. Има доста промени от последното ви идване тук.

— Ами Хирон? Той е учил героите как да се сражават срещу чудовищата три хиляди години! Не може просто ей така да изчезне. Какво е станало тук?

— Ето това! — посочи дървото на Талия тя.

Всички в лагера знаеха неговата история. Преди шест години Гроувър, Анабет и още две деца на богове — Талия и Люк, се опитвали да стигнат до тук. Чудовищата обаче ги настигнали на билото и дъщерята на Зевс — Талия, останала да се изправи срещу тях, за да спечели време приятелите й да се доберат до лагера. Била ранена смъртоносно и баща й Зевс се съжалил над нея и я превърнал в ела. Духът й подсилил вълшебната граница на лагера, която го защитава от чудовища. И оттогава на върха се издигаше величава могъща ела.

Но сега тя беше пожълтяла. На земята се беше натрупал дебел килим от опадали иглички. В средата на ствола, на около метър височина, зееше дупка като от куршум, от която сълзеше зелена смола.

Изведнъж кръвта ми се смрази. Сега вече разбирах каква опасност грозеше лагера. Вълшебната граница чезнеше, защото дървото на Талия умираше.

Някой го беше отровил.

Случвало ли ви се е някога да се приберете у дома и да откриете стаята си обърната с главата надолу? Все едно някой е решил да ви помогне и да я „подреди“ (например мама), след което нищо не си е на мястото? И дори и нищо да не липсва, остава неприятното усещане, че някой е ровичкал из вещите ви и навсякъде има следи от препарат за почистване на мебели.

Точно така се почувствах, когато видях отново лагера.

На пръв поглед всичко си беше както го помнех. Голямата къща със синия островръх покрив и верандата си беше на мястото. Слънцето огряваше ягодовите поля. В долината се белееха античните сгради с мраморни колони — амфитеатърът, хиподрумът, столовата с изглед към Лонг Айлънд. Между гората и потокът се гушеха хижите — странна сбирщина от дванайсет постройки, посветени на различни олимпийски богове.

Но сега във въздуха се усещаше заплаха. Личеше си, че нещо не е наред. Вместо да играят волейбол на игрището, сатирите и лагерниците приготвяха мечове и копия в оръжейната. Дриади с лъкове и стрели изплашено разговаряха в края на гората. Дърветата изглеждаха повехнали, тревата на моравата беше пожълтяла, а петната от изгарянията по хълма се набиваха на очи като грозни белези.

Някой беше посегнал на най-любимото ми място в света и това определено ме караше да кипя от гняв.

По пътя към голямата къща срещнахме доста познати от предишното лято. Те обаче не се спряха да поговорим. Не ни поздравиха с добре дошли. Някои се взираха напрегнато в Тайсън, но повечето просто ни подминаваха мрачно, вглъбени в задачите си — да разнасят съобщения, да наточат мечовете на точиларското колело. Лагерът приличаше на военно училище. Не се шегувам, честна дума. Много добре знаех как изглежда едно военно училище — бяха ме изключвали от две.

Но това не правеше никакво впечатление на Тайсън. Той беше като зашеметен от гледката, разкрила се пред очите му.

— Какво е това? — попита със затаен дъх.

— Конюшните на пегасите — отвърнах. — Крилатите коне.

— А онова там?

— Ааа… тоалетните.

— А това?

— Тук спим. Ако не се знае кой от боговете ти е родител, те слагат в хижата на Хермес, ей онази кафявата. Когато стане ясно, те преместват при останалите деца на майка ти или баща ти.

Той ме погледна с възхищение.

— Ти знаеш къде си, нали?

— В Номер 3. — Посочих ниската сива постройка от морски камък.

— И живееш там с приятели?

— Не, сам съм. — Не ми се обясняваше. Истината беше, че освен мен в хижата нямаше никой друг, тъй като изобщо не е трябвало да се появявам на този свят. След Втората световна война, Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес — бяха сключили споразумение да нямат повече деца от простосмъртни жени. Ние бяхме твърде силни и непредсказуеми. Ядосахме ли се, причинявахме проблеми. Като Втората световна война, например. Договорът между Тримата големи беше нарушаван само два пъти — веднъж, когато на Зевс му се родила дъщеря, Талия, и втори път, когато съм се появил аз. Нито тя, нито аз е трябвало да се раждаме.