Рик Риърдън - Морето на чудовищата

Талия беше превърната в ела на дванайсетгодишна възраст. А аз… е, аз правех всичко по силите си, за да избегна участта й. Често сънувах кошмари в какво би ме превърнал Посейдон, ако бях на прага на смъртта — в планктон, сигурно. Или пък в обикновени водорасли.

Намерихме Хирон в стаята му в голямата къща, събираше си багажа в дисаги под звуците на любимата си музика от шейсетте. Може би трябва да поясня, че Хирон беше кентавър. От кръста нагоре приличаше на обикновен мъж на средна възраст с къдрава кафява коса и рехава брада. От кръста надолу обаче беше бял жребец. Когато скриеше долната си част във вълшебната инвалидна количка, спокойно можеше да мине за човек — в този си вид той ми беше преподавал антична история в шести клас. Но през повечето време, стига таваните да бяха достатъчно високи, Хирон предпочиташе да е в истинския си облик.

Щом пристъпихме прага, Тайсън застина и радостно извика:

— Пони!

Хирон се обърна рязко, изглеждаше обиден.

— Моля?

Анабет изтича и го прегърна.

— Хирон, какво става? Нали не си… тръгваш? — попита тя с треперещ глас. Хирон й беше като втори баща.

Кентавърът я погали по главата и се усмихна.

— Здравей, дете. О, Пърси! Колко си пораснал!

Трудно ми беше да намеря думи.

— Клариса каза… Тя каза, че…

— Да, уволниха ме. — В очите му искряха весели искрици. — Някой трябваше да опере пешкира. Господарят Зевс беше страшно разгневен. Представете си само — дървото, в което е вселил духа на дъщеря си, е отровено! Дионис нямаше как да не накаже някого.

— Но не и себе си — изръмжах аз. Мисълта за директора на лагера, господин Д., беше достатъчна, за да се ядосам.

— Но това е лудост! — извика Анабет. — Хирон, пълен абсурд е точно ти да имаш нещо общо с отравянето на елата!

— И въпреки това — въздъхна той, — на Олимп вече не ми вярват. А като имаме предвид обстоятелствата…

— Кои обстоятелства? — прекъснах го.

Лицето му помръкна. Хирон пъхна латинско-английски речник в дисагите, от колоните се разнасяше гласът на Франк Синатра.

Тайсън продължаваше да го гледа смаяно. Личеше си, че искаше да го погали по гърба, но го беше страх да се приближи.

— Пони?

Хирон изсумтя.

— Мило ми циклопче, аз съм кентавър!

— Хирон, ами дървото? Какво е станало?

Той поклати тъжно глава.

— Елата на Талия е била отровена, Пърси. Някаква отрова от Подземния свят, която дори и на мен ми е непозната. Вероятно идва от чудовищата в ямите на Тартар.

— Значи знаем кой е виновникът! Кро…

— Не изричай името на господаря на титаните, Пърси! Особено тук, в този момент.

— Миналото лято той се опита да предизвика война на Олимп! Това със сигурност е негово дело. Накарал е Люк, предателя, да го направи.

— Вероятно — кимна Хирон. — Предполагам, че ме държат отговорен, задето не съм го предотвратил и задето не мога да излекувам елата. Остават й само още няколко седмици, освен ако…

— Какво? — подкани го да довърши изречението си Анабет.

— Няма значение. Просто ми хрумна една глупава идея — отвърна Хирон. — Цялата долина усеща въздействието на отровата. Вълшебните граници отслабват. Самият лагер умира. Има само едно нещо, което е достатъчно мощно, за да спре отровата, но то е изчезнало преди векове.

— Какво е то? — извиках. — Ние ще го намерим!

Кентавърът затвори дисагите. Спря музиката. После се обърна, сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите.

— Пърси, искам да ми обещаеш, че няма да действаш прибързано. Предупредих майка ти, че не е разумно да идваш тук това лято. Твърде опасно е. Но след като вече си тук, не мърдай от лагера. Тренирай. Учи се. Но не ходи никъде.

— Защо? — попитах. — Искам да направя нещо! Не мога просто ей така да оставя границата да изчезне. Целият лагер ще…

— Бъде нападнат от чудовища — прекъсна ме Хирон. — Страхувам се, че е точно така. Но не бива да се оставиш да те примамят да действаш необмислено! Това може да е капан, заложен от господаря на титаните. Спомни си какво се случи миналото лято. За малко да загинеш!

Беше прав, но въпреки това копнеех да помогна. Освен това исках да си отмъстя на Кронос. Господарят на титаните следваше да си е научил урока, когато преди хилядолетия е бил победен от боговете. Ако те накълцат на милиони парчета и ги разпръснат в най-мрачните дълбини на Подземния свят, би трябвало да разбереш, че не си желан, нали? Нищо подобно. Тъй като беше безсмъртен, той все още живееше някъде в Тартар, страдаше жестоко и жадуваше да се върне и да си отмъсти на Олимп. Сам не можеше да направи нищо, но едва ли имаше друг, който така да умее да трови съзнанието на простосмъртните и дори на боговете, за да вършат мръсните му дела.