Рик Риърдън - Морето на чудовищата

— Не можем да го оставим тук — реших. — Трябва да му помогнем.

— Аха — измърмори мрачно Анабет. — Длъжни сме да го вземем с нас. Хайде, да вървим.

Не ми хареса как прозвучаха думите й — все едно Тайсън беше заразноболен, когото трябва да закараме в болницата, но я последвах. Тримата се запромъквахме по страничните улички в квартала, а зад гърба ни се издигаше огромният димен стълб на горящото училище.

— Спрете — заповяда Анабет, щом стигнахме до ъгъла на „Томас“ и „Тримбъл“. Отвори раницата и зарови в нея, като си мърмореше: — Дано да е останала поне една…

В първия момент не си бях дал сметка колко зле изглеждаше. Имаше рана на брадичката. От косата й стърчаха листа и треви, сякаш беше спала няколко нощи на открито. Джинсите й бяха съдрани все едно от нокти.

— Какво търсиш? — попитах.

Чуваше се вой на сирени. Не след дълго полицаите щяха да тръгнат по петите на малолетните подпалвачи. Мат Слоун сигурно вече беше дал показания. И вероятно беше извъртял цялата история така, че двамата с Тайсън да излезем виновни.

— Ето я! Слава на боговете! — Анабет измъкна златна драхма — една от монетите, които използваха на Олимп. От едната страна имаше изображение на Зевс, а от другата — на „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Никой шофьор на такси в Ню Йорк няма да приеме драхма — обадих се аз.

— Стети ! — извика тя на старогръцки. — О харма диаболес !

Както винаги, щом заговореше на езика на Олимп, някак си веднага започвах да разбирам. Думите означаваха: „Спри, колесница на прокълнатите!“.

Каквото и да беше намислила, едва ли щеше да ми хареса.

Анабет хвърли монетата на улицата, но вместо да звънне на асфалта, тя потъна в него и изчезна.

Първоначално не се случи нищо.

В следващия миг обаче асфалтът потъмня. Един правоъгълник с големината на място за паркиране като че ли се разтопи и отвътре забълбука червена като кръв течност. След това от нея изскочи кола.

Наистина беше такси, но не приличаше на обикновените нюйоркски таксита, тъй като не беше жълто, а сиво, сякаш обвито в пушек. Все едно беше направено от дим и човек можеше спокойно да мине през него. На вратата имаше надпис, който заради дислексията ми изглеждаше като „Стрите Гайри“.

Прозорецът към нас се отвори и се показа лицето на възрастна жена. Посивял бретон падаше върху челото и скриваше очите й и тя изговаряше думите по странен накъсан начин, все едно току-що си беше изпила успокоителните.

— Кой ще пътува? Закъде?

— Трима за лагера — отвърна Анабет. Отвори задната врата и най-спокойно ми даде знак да вляза.

— Ах! — изпищя старицата и насочи костеливия си пръст към Тайсън. — Такива като него не возим!

Какво й ставаше? Да не би днес да беше световният ден за заяждане с едри момчета?

— Ще платим двойно — обеща Анабет. — Още три драхми, след като стигнем.

— Става! — изврещя бабата.

Неохотно се пъхнах отзад. Тайсън се настани в средата, Анабет се качи последна.

Вътре също всичко беше сиво като в облак пушек, но изглеждаше достатъчно здраво. Седалката беше на буци и с изпокъсана тапицерия — като в повечето таксита. Между нас и бабата на волана нямаше преграда. Едва сега забелязах, че всъщност отпред се бяха натъпкали цели три старици с мазни бретони над очите, костеливи ръце и черни безформени рокли.

Бабата на волана изпищя:

— Лонг Айлънд! Никакви бакшиши, ха!

Настъпи педала на газта и от рязкото ускорение главата ми се удари в облегалката. От тонколоните се обади глас на запис: „Здравейте, аз съм Ганимед, виночерпецът на Зевс. Винаги, когато излизам за вино за повелителя ма небесата, си слагам колана!“

Огледах се, но вместо колан, видях голям черен синджир. Реших, че не ме е страх чак толкова… все още.

Таксито профуча през кръстовището с „Бродуей“ и сивокосата баба в средата изпищя:

— Внимавай! Наляво!

— Ако ми дадеш окото, Безумие, можеше да го видя! — оплака се тази, която държеше волана.

Да й даде окото ли?

Не успях да задам въпроса си на глас, тъй като тя завъртя рязко кормилото, за да избегне един камион, качи се на тротоара с двете гуми и зави в пресечката.

— Ужас — обади се третата баба, — дай ми монетата! Искам да я пробвам.

— Миналия път пак ти я пробва, Гняв! — отвърна шофьорката, която явно се казваше Ужас. — Сега е мой ред.

— Не е! — извика Гняв.

— Червено! — извика Безумие, която седеше в средата.

— Натисни спирачките! — заповяда Гняв.

Вместо това Ужас даде газ, качихме се пак на тротоара и помляхме една будка за вестници. Едва не повърнах.