Рик Риърдън: Морето на чудовищата

Зад гърба ми избухнаха нови взривове. Тайсън беше метнал обратно две от гюлетата и беше превърнал в прах двама от великаните.

Оставаха още двама.

Една топка се понесе право към мен. Насилих се да изчакам и в последната секунда се метнах настрани, а огненото гюле се стовари върху вратата на съблекалнята.

Много добре знаех, че във всяка момчешка съблекалня се събират достатъчни газове, за да предизвикат експлозия, така че изобщо не се изненадах, когато огнената топка възпламени всичко в едно огромно бууум!

Стената се срути. Из целия салон се разлетяха парчета от шкафчета, чорапи, ленти и най-различни други гадости.

Хвърлих поглед през рамо. Тайсън забиваше юмрук в лицето на Трошача на кости. Великанът се сви на две. Но последният от човекоядците, Побойникът, беше проявил съобразителност и беше запазил гюлето си, дебнейки подходяща възможност. И в мига, в който Тайсън се обръщаше към него, той хвърли топката.

— Не! — изпъшках.

Гюлето улучи Тайсън право в гърдите. Ударът го запрати в стената и тя се срути върху него. Появи се дупка към улицата. Нямах представа как беше възможно Тайсън да е още жив, но той изглеждаше само леко зашеметен. Бронзовото гюле димеше в краката му. Тайсън посегна към него, но се олюля и падна върху купчината тухли.

— Е, май останах само аз! — извика Побойникът. — Като гледам, има достатъчно месце да си взема после и за вкъщи!

Взе ново гюле и се прицели в него.

— Недей! — обадих се аз. — Дошъл си за мен, нали?

Великанът изсумтя.

— Значи искаш да умреш пръв, така ли?

Трябваше да направя нещо. Въртоп беше някъде из руините наоколо.

Зърнах джинсите си сред димящата купчина дрехи в краката на великана. Ако успеех да стигна до тях… Знаех, че нямах шанс, но въпреки това поех напред.

Побойникът се разсмя.

— Обядът ми идва сам.

Вдигна ръка, за да метне гюлето. Затаих дъх — този път нямаше да ми се размине.

Изведнъж великанът застина. Смайване изтри тържествуващата му усмивка. Тениската над пъпа му се разцепи и се появи нещо като рог. Не, не беше рог, а искрящо острие на нож.

Гюлето падна от ръката му. Чудовището се взря в ножа, който го беше пробол откъм гърба.

— О! — Той се разпадна в зелен пушек и за миг си помислих колко ли щеше да страда „Слаткишчето“.

От пушека изскочи Анабет. Лицето й беше омацано и изподрано. На гърба й висеше опърпана раница, от джоба стърчеше бейзболната шапка-невидимка, в ръката си държеше бронзов нож, буреносносивите й очи искряха, сякаш в продължение на хиляди мили я бяха преследвали зли духове.

Мат Слоун, който през цялото време не беше помръднал, най-сетне се посъвзе. Премига срещу Анабет и явно я позна от снимката, която беше измъкнал от тетрадката ми.

— Това е момичето… Това е момичето…

Анабет го халоса по носа и той се просна на пода.

— Да не си посмял да закачаш отново приятеля ми!

В салона бушуваха пламъци. Момчетата тичаха наоколо и пищяха. Виеха сирени, някакъв глас нареждаше нещо по високоговорителите в коридора. През стъклената врата виждах как директорът — господин Бонсай, се мъчи да отвори; зад него се бяха скупчили още учители.

— Анабет — подех смаяно, — как… Откога си тук?

— От сутринта. — Тя прибра ножа в канията. — Опитвах се да издебна подходящ момент да поговорим, но все не успявах да те хвана сам.

— Значи сянката, която видях… — Лицето ми пламна. — Богове, надничала си в стаята ми!

— Нямаме време за обяснения! — отвърна строго тя, но също се изчерви. — Не исках да…

— Насам! — обади се женски глас. Вратата се отвори и възрастните нахлуха в салона.

— Ще се видим отвън — каза Анабет. — Доведи и него! — и тя посочи Тайсън, който все още седеше замаян сред отломките от стената. За моя изненада, в погледа й долових презрение.

— Какво?

— Нямаме време — рече тя. — Побързай!

Нахлупи вълшебната бейзболна шапка, която й беше подарък от майка й, и изчезна.

Така останах сам насред горящия салон в мига, в който вътре се озоваха директорът заедно с половината учители и двама полицаи.

— Пърси Джаксън? — обади се господин Бонсай. — Какво… как…

Тайсън изстена и се надигна изпод съборените тухли и парчета мазилка.

— О, как боли!

Мат Слоун дотича при нас. Изгледа ме уплашено и извика:

— Пърси беше, господин Бонсай! Той подпали салона! Треньорът Нънли ще ви каже! Той видя всичко!

Треньорът Нънли спокойно си четеше списанието, но за зла беда, щом чу името си, вдигна глава и измърмори: