Рик Риърдън: Морето на чудовищата

В „Мериуедър“ екипът за физическо беше сини шорти и шарена тениска. За щастие през повечето време играехме в салона и рядко излизахме да тичаме из квартала, тъй като хората щяха да ни вземат за шайка хлапета от хипарска комуна.

Тъй като исках да избегна Слоун, аз се преоблякох набързо. Вече бях готов и тъкмо се канех да изляза от съблекалнята, когато Тайсън се обади:

— Пърси…

Той беше още по джинси и риза. Стоеше до вратата на залата за вдигане на тежести и държеше торбата с екипа в ръка.

— Нали ще… ъъъ…

— А, да. — Опитах се да скрия раздразнението си. — Разбира се.

Тайсън се шмугна в залата. Аз застанах отпред, за да го изчакам да се преоблече. Беше ми малко неудобно да го пазя така, но той всеки път ме молеше. Сигурно защото беше твърде окосмен и имаше ужасен белег на гърба, за който все не ми стигаше смелост да го попитам как го е получил.

Така или иначе, опитът ми показваше, че ако другите момчета започнеха да дразнят Тайсън, докато се преоблича, той така се вбесяваше, че започваше да изтръгва вратичките на шкафчетата.

Влязохме в салона. Треньорът Нънли седеше на бюрото си и четеше „Спортс Илюстрейтид“. Нънли беше на около един милион години, с очила, без зъби и с мазна сива коса. Приличаше ми на сбръчканата мумия на оракула в лагера, само дето треньорът се движеше много по-малко и не издишваше зелен дим. Или поне не бях виждал да го прави.

— Може ли аз да бъда капитанът, тренер? — попита веднага Мат Слоун.

— А? — Треньорът вдигна глава от списанието и измърмори: — Хмм… Мда…

Слоун се ухили широко и започна да си избира играчи. Посочи мен за капитан на другия отбор, но аз нямах голям избор, тъй като всички, които тренираха, както и по-харесваните момчета в класа, минаха на негова страна. Както и голямата група посетители.

При мен останаха Тайсън, лудият по компютрите Кори Бейлър, математическият гений Радж Мандали и още пет-шест от жертвите на Слоун и шайката му. По принцип Тайсън ми стигаше — той струваше колкото половин отбор, — но непознатите приятели на Слоун бяха високи и едри почти колкото него, а и бяха шестима.

Мат Слоун извади мрежата с топките и я изсипа в средата на салона.

— Страх ме е — прошепна Тайсън. — Усещаш ли?

— Какво? — премигах объркано аз.

— Тяхната миризма — той посочи новите приятели на Слоун. — Миришат странно.

Посетителите лениво загряваха и ни гледаха преценяващо, сякаш се канеха набързо да ни видят сметката. Не спирах да се чудя откъде се бяха появили. Явно там хранеха децата със сурово месо и ги биеха с камшици.

Слоун наду свирката на треньора и играта започна. Отборът му зае мястото си, Радж Мандали извика нещо на урду, което вероятно означаваше: „Ще напълня гащите!“ и хукна към вратата. Кори Бейлър се опита да пропълзи зад успоредката. Останалите от моя отбор трепереха като трепетлики и се мъчеха да се слеят с пода.

— Тайсън — обадих се аз, — какво ще…

Топката се заби в корема ми. Тупнах по задник на пода. Момчетата от другия отбор избухнаха в смях.

Всичко пред мен плуваше. Все едно ме беше халосала някоя горила и ми беше изкарала въздуха. Не можех да повярвам, че е възможно някой да хвърли топка толкова силно.

— Наведи се! — извика Тайсън.

Претърколих се настрани и край ухото ми със светлинна скорост прелетя нова топка.

Бум!

Тя се стовари в стената до успоредката и Кори Бейлър изпищя.

— Хей! — обадих се възмутено. — Така може да убиете някого!

Момчето, на чието листче на гърдите пишеше Побойникът ми се усмихна злобно. Изведнъж ми се стори доста по-едър. Дори по-висок от Тайсън. Бицепсите му издуваха тениската.

— Точно това е целта, Персей Джаксън! Точно това е целта!

Косата ми настръхна от злобата, с която произнесе името ми. Никой не ме наричаше Персей, освен малцината, които знаеха истината. Приятелите… и враговете ми.

Какво беше казал Тайсън? Че миришат странно?

Чудовища!

Непознатите видимо растяха. Вече не бяха деца, а триметрови великани с огнени очи, остри зъби и космати ръце с татуировки на змии, голи жени и прободени със стрели сърца.

Мат Слоун изтърва топката.

— Леле! Вие не сте от Детройт! Кои…

Останалите момчета от неговия отбор хукнаха с писъци към изхода, но Разбивачът на черепи метна топката, тя профуча край главата на Радж Мандали, който тъкмо беше стигнал до прага, удари вратата и тя се затвори под носа му. Радж и още неколцина я задърпаха с всички сили, но тя не помръдна, все едно беше омагьосана.