Рик Риърдън: Морето на чудовищата

Денят започна съвсем нормално. Или поне дотолкова нормално, колкото беше обичайно за училището „Мериуедър“.

То беше от онези „модерни“ училища в Манхатън, в които децата седят на възглавници на пода, вместо на чинове, не се пишат оценки и учителите ходят с джинси и тениски на рок групи.

На мен ми харесваше. Като повечето деца на богове имах синдром на дефицит на вниманието (СДВ) и дислексия и не се справях много добре в обикновените училища, дори и когато не ме изключваха от тях. Единственият недостатък на „Мериуедър“ беше, че учителите винаги гледаха положително на нещата, а не всички ученици бяха… ами, положителни типове.

Ето, например, първият ни час беше по английски. Предполагаше се, че трябваше да сме прочели книгата „Повелителят на мухите“, в която се разказваше как едни деца попадат на необитаем остров и там направо подивяват. Затова, вместо изпит накрая на годината, учителят ни изпрати за един час на двора сами, без надзор, за да видел какво ще стане. И какво стана — страшно меле между различните класове, замеряне с камъни и блъскане под коша за баскетбол. В дъното на повечето от тези разправии беше побойникът на училището Мат Слоун.

Слоун не беше кой знае колко едър и силен, но беше адски нахакан. Гледаше като питбул, ходеше с дълга черна коса и носеше скъпи, но скъсани и омърляни дрехи, сякаш искаше да покаже, че не му пука колко богати са майка му и баща му. Един от предните му зъби беше счупен, тъй като веднъж Слоун се беше качил в поршето на баща си и се беше забил в табелата „Внимание! Пресичащи деца!“.

Така или иначе, той се заяждаше с всички, докато накрая не направи грешката да си пробва късмета с моя приятел Тайсън.

Тайсън беше единственият бездомник в нашето училище. С мама предполагахме, че е бил изоставен от родителите си, защото… Как да го обясня? Той просто беше различен. Беше висок един осемдесет и пет и едър като Иети, но лесно се разплакваше и го беше страх от всичко, направо подскачаше от сянката си. Лицето му беше грубо и доста свирепо. Нямах представа какъв цвят бяха очите му, тъй като така и не можех да се насиля да погледна по-нагоре от разкривените му зъби. Гласът му беше плътен като на мъж, но Тайсън говореше странно, като малко дете — може би защото никога преди не беше ходил на училище, преди да се появи в „Мериуедър“. Носеше избелели джинси, мръсни кецове четирийсет и пети номер и скъсана памучна риза. Миришеше на нюйоркска улица, защото живееше в един кашон от хладилник на Седемдесет и втора.

„Мериуедър“ го беше осиновило в резултат на някакъв проект, чиято цел явно беше да повиши самочувствието на останалите деца. За съжаление повечето от тях не понасяха Тайсън. Веднага щом разбраха колко е плашлив, въпреки невероятната си сила и страшния си вид, те повишаваха самочувствието си, като го тормозеха. В общи линии аз бях единственият му приятел, което означаваше, че нямах други приятели, освен него.

Мама се беше оплаквала хиляди пъти на ръководството на училището, че не правят достатъчно за Тайсън, но без никакъв резултат. Социалните работници твърдяха, че Тайсън не съществува. Кълняха се, че били ходили на Седемдесет и втора и не го били намерили, макар че за мен е напълно необяснимо как може да не видиш едно хлапе гигант, живеещо в кашон от хладилник.

Както и да е, Мат Слоун го издебна и го перна отзад по врата. Тайсън се сепна, реагира инстинктивно и го бутна с всичка сила. Слоун отхвръкна няколко метра назад и се спъна във въжетата, с които си играеха по-малките.

— Олигофрен! — извика Слоун. — Защо не си седиш в кашона на улицата?

Тайсън се разплака. Седна на катерушката и от тежестта му напречното желязо се изкриви. Той наведе глава.

— Остави го на мира, Слоун! — обадих се аз.

— Защо се месиш, Джаксън? — изсъска той. — Можеше и да имаш приятели, ако не се движеше само с този идиот!

Стиснах юмруци. Усетих как лицето ми пламна.

— Не е идиот! Тайсън е просто…

Затърсих точната дума, но Слоун не ме слушаше. Тъпите му приятели се заливаха от смях. Като че ли този път около него имаше повече момчета. Обикновено той вървеше с един-двама лакеи до себе си, но сега го заобикаляха поне десетима. Повечето от тях ги виждах за първи път.

— Само почакай да дойде часът по физическо, Джаксън! — извика заплашително Слоун. — Мъртъв си!

След края на часа господин Де Мило, учителят по английски, дойде да огледа бойното поле. Обяви, че чудесно сме разбрали „Повелителят на мухите“. Били сме се справили прекрасно и нямало да станем насилници, когато пораснем. Мат Слоун кимаше ентусиазирано, след това се извърна и ми се ухили така, че му се видя нащърбеният зъб.