Петър Бобев - Тигрицата на океана

Нямаше нужда да я спускат със скрипците. Тя и без това лежеше на вълните. С големи усилия успяха да се настанят вътре и да я откачат от стойките. В същия миг следващата вълна ги вдигна върху гребена си. Сякаш хвръкнаха върху облак от пяна.

Но не се преобърнаха. Заловиха веслата, насочиха се срещу вълните. Но срещу коя вълна? Та те връхлитаха отвред.

Ева се залови да изгребва нахлуващата вода. Но се сети.

— Ами Хекуба? — изкрещя тя.

И се изправи, за да погледне нататък, където очакваше да види клетката с косатката.

Ей това кратко отпускане, това изправяне реши всичко. Налетялата вълна я близна леко с протегнатото си пипало и я увлече със себе си. За миг я отнесе на двадесетина разкрача от лодката.

Улисани да спасяват собствения си живот, уплашените хора дори не погледнаха подир нея. А може би станалото не бе достигнало до съзнанията им, затъпели от преживяванията. Гребяха, напрегнали всички сили в борбата със стихията. Това е то — крайната необходимост.

Единствен разбрал, единствен Циклопа не остана безучастен.

— Наляво! — изкрещя той с нечовешки глас. — Обръщай!

Никой дори не погледна към него.

— Чувате ли? — дереше гърлото си доскорошният им шеф. — Греби към Ева!

Ала те не чуваха, не искаха да чуят. Улучили бяха някакво подреждане на вълните, срещу които опитваха да се насочат. И съвсем не възнамеряваха да им подложат борда си.

— Обръщай! — не спираше Циклопа, побеснял от безсилна ярост.

И се хвърли да изтръгне веслото от ръцете на най-близкия гребец. Но оня не го пусна. Изрита нападателя си с крак.

В тоя миг Циклопа зърна отново Ева. Безредните вълни я бяха подхвърлили до самата лодка.

Преценил мигновено, той се приведе, посегна да я хване, за да я извади.

Не успя.

Следващата водна грамада помете и него, подхвана го върху кипналия си гребен.

А той беше отличен плувец. Не изгуби самообладание дори сред тая адска стихия.

Вълните, а вълни ли бяха те или размятани водни каньони, го подмятаха настървено към черното, сипещо водопади небе. После изведнъж го запокитваха в зиналите между тях провали, запълнени с две педи кипнала пяна, която покриваше раменете и главата му, която го задушаваше. И трябваше да изчаква следващия хребет, който да го измъкне нагоре, та там, от върха му, да поеме отново въздух.

И да се озърне. Като от кристална канара. Понесен от вълната, той успяваше да се подхвърли като делфин над нея, да се завърти около себе си и да разгледа морето околовръст.

Веднъж-дваж! Уви, все напразно! Нещастницата не се виждаше никъде. Не се виждаше и лодката.

— Ева! — крещеше, заглушен от грохота на урагана, Циклопа. — Ева!

Едва сега прозрял какво означаваше тя в живота му.

Това за морските твари беше дар от небето — пиршество, каквото не бяха и сънували. Трагедията, както я наричат хората, всъщност е ежедневие за природата. За едни трагедия, за други щастие. Бурята вилнееше някъде на юг, но и далечните й отгласи все стигаха дотук. Огромни водни насипи налитаха към брега ведно с необичайно високия прилив. Те заляха труповете на косатките, върху които пируваха орляци морски птици и раци, отмъкнаха ги обратно в морето. А течението довлече някои от тях пред лагуната, във владенията на ослепената акула чук.

Миризмата на мъртвото месо, разкъсвано от хиляди месоядци, лъхаше навред. Мамеше с непреодолима сила и населението на лагуната. То се знае, едни от първите, които я усетиха, бяха акулите: малки и големи, пясъчни, бавачки, тигрови, пък и Еднооката, която все още не бе свикнала с неприятното чувство, че половината свят се губеше от погледа й. И все предпочиташе да се крие из кораловите подмоли, където в сянката и през деня се виждаха отворени венчелистчетата на полипите и където от всяка дупка се подаваха мустаци на лангусти и омари, а по таваните висяха с коремите нагоре огненочервени риби скорпиони, които усещаха близостта на твърдата стена със страничните си линии и, ще речеш неподвластни на земното привличане, се пристрояваха към нея като към пода.

Еднооката не устоя повече. Зашари ниско над дъното, все още боязливо. При нейното приближаване се разбягваха не по-малко възбудените от нея, но много по-страхливи коралови риби. Муре-ните с толкова големи зъби, че не могат да си затварят устата, вече съвсем излезли от дупките си, се врътваха бързо назад. Шарещите над пясъка в търсене на зарилите се змиорки морски змии се разлитаха на всички посоки като духнати от вятъра златни панделки. Амфиприоните се напъхваха сред пипалата, даже в устата на актиниите, а кардиналовите риби — между бодлите на ежовете диадеми. Дори старият групер, подал огромната си дебелобърнеста глава, рязко се дръпна назад. А ято млади риби ежове мигом се струпа в плътно бодливо кълбо, което никой хищник не би нападнал.