Петър Бобев - Тигрицата на океана

И ръсейки подире си алени облаци, акулата чук се втурна обратно в лагуната. За миг зърна как един амфиприон мъкнеше донесено от вълните късче месо, пет пъти по-голямо от него, към своята актиния, как го пусна сред пипалата й и след това ведно с нея почна да го огризва. Видя и връщащата се от угощението преяла мурена, която тоя път мина съвсем непредпазливо покрай дупката на стария меру, и как изчезна като по вълшебство, всмукната от огромната му уста.

Единствен меру не се бе поблазнил заради обилието на месо да напусне замъка си, предпочел да се възползва от последиците на всеобщата пресита, като докопа някоя и друга преяла жертва. Не току-тъй бе доживял до тая старост. С присъщата си предпазливост щеше да живее още дълго в тоя свят, тъй безмилостен към слабите и неблагоразумните.

Еднооката имаше цел — една тясна пролука в основата на мадрепоровия масив, през която минаваше мощно подводно течение. Имаше нужда от укритие. Но всяко друго укритие можеше да се окаже фатално, смъртен капан, защото, за да диша, тя трябваше да се движи във водата. А там самата вода щеше да се движи и да промива хрилете й.

Ранената акула успя да достигне скривалището си. И се намъкна вътре. Наистина, тесничко беше. Принуди се да прилепи към тялото дългите си плавници. Свикнала на движение, създадена за вечно движение, тоя път тя стоеше скована, като в затвор. Но на сигурно, в безопасност, при това с достатъчно кислород, свряна в неудобната дупка, подобно на меру, тя щеше да дочака оздравяването си.

Трябваше да го дочака!

Искаше да живее. И щеше да се бори за това. С цялата си акулска стръв и жизненост.

Сграбчена от вълната и всмукана в падината между две сблъскани водни планини, Ева едва успя да запази съзнание. И главно — самообладание. Знаеше, че е под водата, че не бе сварила да си поеме дъх и че трябваше миг по-скоро да излезе на повърхността, само дето не знаеше къде е тази повърхност, къде е горе и долу в тоя подмятащ я бесен безпорядък.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато с най-големите усилия, на които бяха способни мускулите й, й се удаде да се измъкне от плътната вода. Но ужас! И сега не можа да вдъхне, да пречисти задушените си дробове. Над това, което можеше да се нарече вода, се мяташе дебел пласт пяна, негодна за дишане, не по-малко опасна смес от въздух и вода.

Изглежда, това вече беше краят. В пяна не се плува, пяна не се диша. Веднъж на ски Ева бе попаднала с главата надолу в преспа пръхкав сняг.

Преди удавяне човек си припомнял целия живот. Тя няма време за целия, само за това изпитание — когато трябваше да диша сняг, когато щеше да се удави в сняг. И добре, че свари да се хване с ръце за ските, които се бяха задържали над преспата, та успя да се спаси.

А сега нямаше ски, нямаше нищо, в което да се залови. Само вода и пяна!

Трябваше да направи нещо, какво да е, само да не стои бездейна! Не секунди, частица от секундата сега решаваше всичко. Решаваше живота й.

Впрочем живот ли бе нейният?

Но над разума, над отчаянието надделя инстинктът. Не току-тъй природата го е заложила във всяко свое творение. От амебата до човека. Безусловната си наследствена заповед.

Без да го съзнава, без да си спомня после как го е направила, Ева преодоля страха от бездната и се потопи още повече във водата, след което с рязък замах се отхвърли нагоре, изскочи от водата, главата й проби пяната и за миг, подобно на делфин, тя успя да напълни дробовете си с живителния въздух. После — втори път, трети път? Докато следващата водна грамада я повдигна нагоре, нагоре-нагоре, сякаш да я изстреля в шибащото водни куршуми черно небе. И да я измъкне за малко от коварната пяна. Да се надиша както трябва.

Впрочем не успя да се надиша. В следния миг корабокрушенката се озова отново в прегръдката на две вкопчани вълни, отново сплъстените едни върху други мехури покриха главата й. И тя отново трябваше да подскача по делфински, за да не се удави.

Е, добре! Щеше да подскача, но докога? Докога щяха да стигнат силите й? Минута, две, час — а после? Щеше ли някога да спре тази буря? Буря! Каква буря бе това? Ураган! Нима можеше да се назове с човешка дума това нечовешко беснеене на стихиите? Ева сякаш бе попаднала в някаква космическа каменотрошачка, която я подхвърляше на всички посоки, блъскаше я с хиляди стоманени чукове, превърташе я, смилаше я в безчувствената си жестокост.

Някога, преди години, лодката й бе застигната от ледохода в реката. Снегът в планината се бе стопил изведнъж и придошлата река бе повлякла сковаващите я дотогава ледове в неколкометров трошляк, който се подмяташе по-мътната вода, сбиваше се в цели ледени хълмове, вълнуваше се, кипеше. И блъскаше с метални удари крехката лодка. Блоковете я притискаха отстрани, подхлъзваха се над нея, промушваха се под нея.