Петър Бобев - Тигрицата на океана

Такива й изглеждаха вълните сега — като ледени блокове. Подвижни, гъвкави, пластични. Но не по-меки. Тласкаха я като ледени буци — тъй плътни и тъй студени. Лъхащи мраз. Бурята бе извлякла от дълбините студените водни маси. Малки и големи вълни, закръглени или изострени като стъклени лезвиета, оголени все едно полиран метал или покрити с пяна, сякаш навети със сняг. И в същия безпорядък, и със същата безстрастна настървеност за унищожение.

И като че ли другото не стигаше, та и това. Една странична вълна плисна отгоре й купчина водорасли като великанска къделя, която я омота цяла с лигавата си жилава вълна. Скова ръцете и краката й, намъкна се в устата й. Водорасли и пяна! Нима можеше да издържи повече, така преуморена, зашеметена от тая сатанинска въртележка! Нагоре-надолу, двадесет метра надясно, двадесет метра наляво. И пак? И пак? Но тоя път обратно. И все различно, без никакъв ритъм, без никаква закономерност. До оглупяване?

А тя, вече не самата тя, а инстинктът, единствен още мъждукаш в подсъзнанието, продължаваше да издава своите заповеди до мускулите — да движат ръцете, да подхвърлят тялото над пяната, да дишат?

Навярно вече и инстинктът бе угаснал, навярно в следната секунда премалялото й тяло щеше да се отпусне на произвола на вълните, когато пръстите й докоснаха нещо различно от водата.

Преди тя да осъзнае, че е дърво, пръстите й сами се бяха вкопчали с непускаща хватка в него.

Дърво! То можеше да бъде греда, можеше да бъде весло, можеше да бъде клонка, довлечена от бурята. Можеше да бъде спасение или последна жестока подигравка на съдбата.

Не беше подигравка. Удържа я. За пръв път от толкова време тя намери опора в този ужасяващ безопорен свят. Залови се и с другата ръка за него, увисна върху му. Сякаш срасна с него.

Почти изгуби съзнание. Но безсъзнание, в което може би единствени ръцете й бодърстваха, грижеха се за цялото тяло, не пускаха. Не пускаха. Навярно и след смъртта й щяха да държат.

Когато се опомни, тя усети с крак и друго дърво. И трето. Видя и над главата си една такава греда.

— Клетката! — почти изкрещя Ева.

Случаят я бе отнесъл до косатката.

Наистина, неизчерпаеми са човешките възможности. Тя сама не повярва как бе успяла да се покатери над дървения кафез, извън ледената вода. Покатери се, просна се по очи, заловена с ръце и крака, преметнати под решетката. Вълните продължаваха да налитат, преливаха над гърба й, блъскаха я, но вече безсилни да я откъснат от опората й. Вече високо над задавящата пяна.

Сети се изведнъж. Ами Хекуба? Къде беше Хекуба? Какво правеше сега пък тя?

И чу. Макар че не можеше да допусне, че ще го чуе сред грохота на стихията. Чу кашлицата на болната косатка. А всъщност не беше само кашлица. Беше и нещо друго. Някакво бълбукане, гъргорене. Безспорно от дихалото й. И усети ударите по клетката. Не от вълните. Удари на плътно тяло в дърво.

Тозчас си даде сметка. Затворена в клетката, косатката не можеше да регулира дишането си, при това нарушено от белодробното възпаление, с пристъпите на вълните. Тъкмо когато трябваше да поеме дъх, при подема на вълната, клетката потъваше и притисваше гърба и главата й надолу.

Нямаше съмнение. Болният гигант се давеше. И в отчаяните си опити за спасение блъскаше с плавници дървената решетка, която го обезсилваше още повече от болестта. Напразно! Клетката нарочно бе направена яка, да държи затворена тъкмо такава огромна пленница.

И щеше да загине! Не можеше да се освободи сама. Трябваше някой друг, някой човек да й отвори. А кой друг човек имаше тук — освен Ева?

Тя трябваше да помогне!

Тъжна мисъл се мерна в съзнанието й. Тя и без това беше обречена на гибел. Дори върху клетката. Защо преди да загине, не опиташе да спаси едно друго същество?

И бавно, търпеливо, пропълзявайки сантиметър по сантиметър по хлъзгавата, подмятана от бурята дървена скара, Ева докосна скобите, които придържаха вратата.

Добре, докосна ги. А после?

Силите й все не достигаха да ги отмести така, заяли от ръждата. При всеки неин опит те се изплъзваха от премръзналите й длани.

И все пак, дори в тая сатанинска люшканица, тя успя да размисли. Прецени при кое поклащане на клетката би могла да очаква отпускане на скобите. И в такъв миг натисна. Първия път не успя. Но при втория желязната кука отскочи. Ева се премести на втората. По същия начин освободи и нея. Вратата се преметна, откри изхода. И Хекуба след съвсем кратко поколебаване бързо съобрази. С мощен тласък на опашния плавник изскочи навън.