Петър Бобев - Тигрицата на океана

Отклоненото въже наведе борда, водата взе да прелива вътре. Явно, теглена от оная сатанинска мощ, щеше да отмъкне в бездната цялата лодка.

И капитанът се намеси. С два удара на брадвата сряза въжето. Пожертва и котвата, и скъпото корабно въже, за да запази катера. Ала не можа да го запази.

Влачен на буксир, той се отнесе настрана, мина над малката манта, която не свари да отскочи навреме. Пресиленото витло докосна върха на крилото й, резна го като нож. Водата порозовя.

Видяла всичко, усетила кръвта и мъчителния стон на рожбата си, старата побесня. Превъртя се и с един замах на крилото преобърна лодката. Всички моряци се изсипаха в морето.

Тъкмо това ги спаси. Защото в следната секунда след страшен скок във въздуха, литнала като древен птеранодон, мантата се стовари с цялата си двутонна тежест отгоре й, начупи мачти и надстройки, нагъна перила и бордове, смаза компаса и руля, после, и тя зашеметена от страхотния удар, но доволна от отмъщението си, отплава настрани, повела след себе си и детето, готова да го брани до смърт срещу привличаните от мириса на кръвта акули. Не погледна ловците, които, уплашени и мокри, бързаха да се покатерят върху повредения си катер, по-далеч от ужасиите на океана. За нея враг беше лодката, не хората. Те представляваха нещо като прилепалата към корема й.

А китовата акула с котвата в уста продължаваше да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко, развяла подире си като вимпел на победата отрязания край на въжето.

Циклопа лежа дълго върху натрошените корали, захлупен по очи, с кървящи рани по тялото и по лицето, докато успее да си даде отчет къде се намира. Трябваше да се повдигне малко на лакти, за да види налитащите вълни с пречупени гръбнаци в рифа, обезсилени, и тогава да си припомни всичко: и ужасния циклон, и корабокрушението, и спасителната лодка, падането на Ева във водата и неговия несполучил опит да я спаси.

При това му движение пълчищата раци се пръснаха уплашени и за секунда изчезнаха от поглед. Едни се намъкнаха в дупките си, други мигновено се зариха в пясъка, като оставиха непокрити само поставените на дълги стълбчета очи, като пясъчни перископи.

Човекът помнеше само това — как се бе борил с побеснялата стихия, как го бяха подмятали и мачкали връхлитащите отгоре му водни грамади? Само това — освирепелия воден хаос. После паметта му се губеше. Какво се бе случило после? Блъснал ли бе главата си в нещо, или всичко бе станало тъй бързо, че не бе оставило следа в съзнанието му? Бе се видял захвърлен върху брега, почти пребит от страшния удар, но с достатъчно сили да пропълзи по-далеч от вълните, които продължаваха да го заливат — тоя път в настойчиви опити да го придърпат отново със себе си, да го запремятат в гърмящия им бял насип в прибоя.

Впрочем какъв насип? Същински ад от смесени вода и въздух, и адски бяс, сборище на хиляди демони. Не му се ставаше. Хубаво му бе така, проснат по очи, без никаква мисъл, обезсилен, с несравнимото чувство, че отново лежи върху родната твърд, извън враждебната чужда стихия. Грохотът на океана вече не го плашеше. Може би не го и чуваше. Може би той го приспиваше още повече, преминал в странна грохотеща тишина. Нали това е тишината — когато не можеш да различиш отделния шум?

Лежеше без мисъл, без чувство. С единственото сладостно съзнание, че още е жив? Жив? Жив?

А защо ли?

Защо му бе нужен повече животът? Нямаше нищо: нито бъдеще, нито минало. По-добре да не го бе имал — това зловещо минало! По-добре да го бе забравил. Но не забравяше. Злото не се забравя. Щастието — може, мъката — никога.

Тая страшна мъка, кошмарът на нощите му. От оная вечер, когато загуби всичко. Дотогава беше като другите — въобразяваше си, че е щастлив. С другата Ева, някогашната Ева, която той обичаше и за която си въобразяваше, че също го обича. Танцуваха прегърнати, влюбени, когато избухна пожарът. Луксозният локал блестеше в светлини и багри. И разкош. В действителност — разкош от пластмаса. Тя не се запали, тя се взриви като динамит. Огънят заслепи празнуващите, и те, невиждащи, се втурнаха като подплашено стадо към изходите. Жарта подпали дрехите им. Също — изкуствени тъкани. Знаете ли как гори човек в такива дрехи? Като неугасима факла. Пластмасата не гори. Тя се стопява, полепва по кожата във врящ слой, който не може да се избърше.

Ева, оная Ева, почна да се задушава. Припадна в ръцете му. Нима можеше да я остави, а той да се спасява? Без да размисля, метна сакото си върху главата й да предпази поне нейната красота от убийствената жар и я понесе на ръце. Впаничените хора се блъскаха, газеха се, прекатерваха се един връз друг. И си пречеха, задръстили изходите като жива, вайкаща и крещяща от ужас запушалка.