Петър Бобев - Тигрицата на океана

Съобразил мигновено, той се вмъкна в асансьора, който още работеше. Но по пътя и асансьорът пламна. Зафуча, запръска нажежени пластмасови капки, които се забиваха в плътта като огнени куршуми. Въпреки всичко спасителят все пак успя да се измъкне, премалял от жар, усещащ как кожата му се спича жива. Успя да изнесе скъпия си товар на улицата. Задушен, полусляп, но щастлив. Защото Ева беше почти невредима, с незначителни обгаряния по нозете.

А той още там изгуби съзнание.

В болницата разбра, преди да му го кажат. Беше ослепял с едното око. Между омоталите главата му бинтове беше оставена малка пролука за оцелялото око. В бинтове лежеше овързано цялото му тяло.

Два месеца го лекуваха, докато раните позаздравяха. А Ева не дойде да го види. Нито веднъж. Той се безпокоеше най-много за нея. Жива ли е, здрава ли е? Питаше, разпитваше. Накрая една медицинска сестра му го каза. Годеницата му дошла в болницата на следния ден след нещастието. Попитала лекаря. И като разбрала, че годеникът й, ако оживее, ще остане едноок и с обгорено лице, без да каже нищо, си отишла. Отнесла си обратно и цветята, които му носела.

Когато махнаха превръзката му и видя в огледалото новото си лице, подобно на еднооко сбръчкано чудовище, той я оправда. Нима можеше да й се сърди за това, че не бе свързала живота си с такава грозота? Той самият се отдръпна от огледалото с погнуса, какво трябваше да направи една нормална жена? Макар и жив, вече бе мъртъв за нея. По-добре, че не го бе видяла! Поне да го запомнеше като някога, да запазеше един хубав спомен.

Не я и срещна повече, не я и потърси. Чу, че се е омъжила. Нека бъдеше поне тя щастлива! Какво от това, че за да спаси нейната красота, гой бе пожертвал своята? И щастието си?

Неусетно почна да се развиделява. Болезнена дрезгавина полази по небосклона. И крушенецът едва сега забеляза, че облаците се бяха разнесли и над него лежеше ясно небе, по което догаряха последните звезди. Забеляза, че и бурята почва да утихва. Раздвиженият въздух вече не налиташе като всепомитащо наводнение, утихнал бе, превърнал се най-сетне в това, което хората обикновено наричат вятър. Но талазите не се укротяваха. Дори обратно — нарастваха все повече и повече. Вече докосваха захвърления на брега човек, заливаха го. И се надигаха още по-нагоре. Та му се наложи, волю-неволю, да пропълзи още няколко метра по-навътре.

Скоро водата го достигна и тук. Циклопа разбра. Трябваше да стане, да стори нещо! Това вече не беше само бурята. Към бурята прибавяше мощта си и приливът.

Той се изправи, изкуцука няколко крачки навътре. Навътре? Насреща му лъсна пак вода, наистина не тъй разярена, както от наветрената страна, но все вода. Море. Оказа се, че случаят, щастлив или злорад щеше да се разбере сетне, го бе запокитил върху един малък коралов риф, тясна камениста ивица, дълга тридесетина метра и широка десетина. Впрочем при отлив можеше да става по-голяма. Но сега имаше прилив и спасителната му суша всяка минута се смаляваше.

Докога ли?

Крушенецът огледа кръгозора. И не видя нищо освен разбунтувания океан и малкото коралово късче сред него, част от рядката броеница подаващи се над водата рифчета. Това беше сега неговият свят. Отвъд грохотещия прибой, бълващ гейзери пръски, в които искреше многоцветна дъга, навремени се мярваше кърмата на разбитата яхта. Само кърмата, която след всяка вълна се отдръпваше по-назад и потъваше по-надолу. Докато изчезна съвсем, завлечена нанякъде от подводните течения.

И никаква следа от спасителната лодка, от екипажа му. Никаква следа от Ева!

Ева!

Тази мисъл го душеше за гърлото като орлови нокти. Какво бе станало с Ева? Дали бе успяла да се качи в лодката? Или?

И ако й се бе случило нещо, нещо лошо, нещо зловещо, имаше ли смисъл той да мисли за своето спасение? Не беше ли по-добре да легне на земята, да изчака безпощадно настъпващия прилив, който безсъмнено щеше да залее малкото късче суша. С побеснелите си талази, с настървените си, гладували досега в дълбините хищници.

За косатката се сети, когато зърна премятащите се из прибоя останки от клетката й. Надеждата тозчас се прокрадна в душата му. Греди! От тях става сал? А салът сега значеше ако не спасение, то поне опит за спасение?

Не можа да ги достигне. При всеки опит да ги наближи, вълните го отхвърляха освирепели назад. И по ръцете и краката му избликваха нови рани от ударите в острите корали.

Трябваше да изчака укротяването на морето. Ако дотогава приливът не го залееше, ако не го удавеше.