Ала Хекуба не се отклони от пътя си. Продължи. После се насочи към един тих залив, съвсем подобен на лагуната, където бяха играли с Ева. Навлезе вътре. И спря. Застоя се секунда-две неподвижна, после изхриптя през дихалото си като стон. И се преобърна на гръб.
Ева се озова във водата. И да искаше, не би могла да помогне. Как? С какво? С какви сили? Та тя самата едва се държеше над водата, от която по тялото й се полепваха лигавите нишки на водораслите, дърпаха я, сякаш не желаеха да я пуснат.
После стъпи на дъното, застлано с режещ чакъл от мидени черупки, морски звезди и ежове, обрасли със зостера. Едва успя да се удържи за хлъзгавия, обливан от вълните камък, обсипан с бодливи морски жълъди, по който се разбягаха пълчища мокрици и греещи се на слънцето крабове.
С последни сили тя се просна отгоре му. Заспа мигновено. Заспа непробудния сън на смъртно уморения човек.
Никога не би могла да каже колко бе спала — часове или дни. Защото когато се събуди, беше пак привечер. И океанът извън залива бучеше все тъй сърдито. И птиците грачеха все тъй оглушително. А откъм тюленовото лежбище долиташе същият непреставащ рев.
Ева седна на чакъла, обхванала колене с ръце. Какво диреше тук? Цялото тяло я болеше, трепереше като в треска. Ала не беше от треска, беше от студ. Тя скочи и заподскача на място да се сгрее. Дрехите й вече бяха изсъхнали. А това можеше да стане и за час, и за денонощие.
А Хекуба?
Ева се изкатери на един камък. Косатката беше жива. Заела отново естественото си положение, тя кръжеше близо до брега като часовой. И мъркаше. Както там, в тяхната лагуна.
— Хекуба! — извика Ева. — Моята Хекуба!
Косатката я чу. И трепна. Опита да подскочи над водата както по-рано. Не успя. Едва подала зъбата глава над повърхността, и отново се отпусна. Отмаляла. Нямаше съмнение — още беше болна.
Всъщност какво бе правила Ева? Цялата борба със стихията бе изнесла на плещите си Хекуба. При това болна. Заразена не от другиго, а от тая, която спасяваше.
Дали щеше да оздравее?
А трябваше! Трябваше! Ева не би могла да преживее загубата й. Тук, в тая пустош, сама?
По какво ставаше? Къде отиваше великанската й приятелка? Изоставяше ли я?
Косатката наистина се отдалечаваше. Ето, излезе от залива. Дали пък не искаше да се нахрани с някой тюлен? Но не. Тръгна наляво, не надясно, където шумеше тюлененото поселение. Изчезна от поглед.
Сбогом, Хекуба! — помисли си Ева. — Не ти се сърдя! Ти свърши доброто си дело. Вече можеш да се върнеш при своите.
И с клюмнала глава се покатери на една по-висока скала да огледа оттам, от високото, околността. Смая се от картината, що се откри пред очите й. То не беше сборище на отделни животни, то направо беше един жив плътен килим, застлал брега така, че не можеше да се види земята под него. Сякаш морето продължаваше и извън бреговете си, но затрупано с дебел слой сухи водорасли, които се люлееха безредно от преминаващите под тях вълни.
Ева с труд различаваше отделни индивиди в тази обща, външно неразличима маса. Най първо — по-едрите мъжкари, вирнали глави сред ухажващите ги самки и ревящи непрестанно. Ту на една, ту на друга страна, срещу всеки съсед.
Тя опита да се приближи към тях незабелязано. Всъщност сега те бяха единствените й съседи. Едни от най-досадните съседи, които бе имала. Глъчката им беше тъй оглушителна, че Ева не можа да чуе и собствения си глас. Знаеше, че птиците над главата й също грачат, но техният грач се губеше, заглушен от врявата на морските лъвове.
Тя пристъпваше крачка подир крачка. От камък на камък. Но достигнала ги на стотина стъпки, крайният самец обърна към нея глава. И изрева заплашително. Разбута самките, но не излезе пред тях. Не посмя. Защото усети как съседът му посегна към една от неговите самки.
Корабокрушенката не продължи повече. Знаеше, че мъжкарите са нападателни към хората. Слушала бе, че ако се наведе и запълзи като тях, няма да я закачат, ала не опита това. Отложи го за друг път, след като позакрепнеше малко.
Почна да ги наблюдава отдалеч. Вълните продължаваха да налитат, все още огромни, ала това съвсем не смущаваше тюлените, които играеха безгрижно, подхвърляни от прибоя. Само малките не се осмеляваха да се отдалечават от брега и се търкаляха безгрижно в плитчините.
А врявата не пресекваше. Джавкаха се помежду си и съскаха заплашително женските. И самците трябваше постоянно да ги разтървават, след което отново почваха да се зъбят един на друг. Скимтяха децата, попаднали по пътя на завръщащите се от водата плувци.
Читать дальше