Петър Бобев - Тигрицата на океана

Толкова животни, толкова темпераменти! Едни непрекъснато се заяждаха със съседите си, други лежаха безгрижно и се прозяваха шумно, трети се чешеха ту с една, ту с друга лапа, четвърти стояха с вирнати глави и високомерен изглед на присвитите си очи. Някои майки кърмеха децата си, други изблъскваха грубо, озлобено опитващите да бозаят от тях чужди деца, трети търсеха с призивно мучене отлъчилите се от тях палавници.

А встрани от другите една майка бе положила глава върху трупа на малкото си, навярно смачкано от тежките туловища на възрастните или пък удавено от скорошната буря. С такова отчаяние, такава неизразима мъка!

Ева усети сълзи в очите си. Колко мъка! Защо има толкова мъка по света? Лежеше сиротницата, неподвижна като статуя, някаква животинска „Пиета“, нито първата, нито последната в света.

Над тюленовото поселение, на втория етаж, се простираха колониите на морските птици, които излитаха шумно и прелитаха с храна за излюпените си пилета или за мътещите си другари. А наоколо опитваха да се прокраднат чайки, готови всеки миг да отмъкнат от някоя зазяпала се птица я малкото, я яйцето й.

Ето, една успя. Грабна яйцето в клюн и отлетя настрана, изпратена с гневен крекот от ограбената и от близките й. Ала никой не я последва, никой не посмя да изостави своето гнездо, защото тозчас дебнещите отстрани други чайки щяха да се възползват от отлъчването им.

Удачливата крадла кацна на камъните и с добре заучено движение, без да се колебае, удари яйцето в камъка. После се залови да обира лакомо съдържанието му, като в същото време опитваше да гони налитащите свои сроднички, които все посягаха да си поделят нейната законна плячка.

Сред тюлените настана нова олелия. Навлезлите във водата животни забързаха презглава към брега. И Ева видя виновничката за тая паника. Един голям черен плавник преряза вълните.

Акула?

Не, не беше акула. Тя не е нашарена в черно и бяло. Косатка! Дали пък не беше нейната Хекуба?

Една морска лъвица изостана от другите, като пищеше пронизително, догонвана от хищницата.

Тогава от множеството се отдели един мъжкар. Ева безспорно не знаеше, че това е Черния, пък и да го знаеше — какво би могла да помогне или да попречи на случая?

Черния се хвърли във водата с неподозирана за големината си пъргавина, гмурна се, изплува и се метна между самката и нападателката, захапа я в безполезна саможертва за плавника. Длъжен беше да го стори. Водач не значи само права, водач преди всичко значи задължения. Ева тозчас се поправи мислено: при животните?

Косатката го тръсна леко от себе си, после с един скок го захапа през средата. Не откъм главата, както прави обикновено при нагълтване на плячката. Защо ли?

Трагедията за едного често носи щастие на другия. Стария, който при настаналата суматоха се бе изправил на лапи с наострени уши, преценил мигновено, преплува набързо до лежбището. Тоя път никой не успя да го превари. Той премина на два скока чакълестата ивица, като пътем смаза едно неуспяло да се махне навреме тюленче, и зае мястото в някогашния си харем. Изправи се с вирната глава преобразен. Не допреди малко умърлушеният старик върху Скалата на излишните, а — отново самоуверен самец с дързък поглед, с накъсани мустаци и безброй рани и белези от предишните битки. Той нададе победоносния си рев, огледа се свирепо да види дали няма да се покаже някой съперник и в знак на притежание захапа леко за врата най-близката самка, която най-бързо бе забравила предишния си съпруг и повелител, която първа бе пристъпила да спечели благоволението и нежността на новия. Който впрочем съвсем не беше нов. И може би тъкмо затова го бе посрещнала тъй ласкаво — защото не го бе забравила още.

Ева си тръгна обратно. Потисната. Недоволна. От всичко. От цялата уредба на света.

И зърна изхвърлената от вълните кукла. С мокри дрешки и разпилени коси като русалка. Но здрава, съвсем запазена. В неудържим порив тя я вдигна и притисна към гърдите си.

— Ма-ма! — изплака куклата.

Кой знае откъде я бяха довлекли теченията, а механизмът й още действаше.

Ева не можа да се удържи повече. От очите й покапаха сълзи. И тя се отпусна върху чакъла, като обсипваше с целувки малкото пластмасово личице. Задавена от спомени. А гърбът й се тресеше от несдържани ридания.

И чу. Можеше да различи призива й сред хилядите други звуци на морето. Изправи се. Достигнала допустимото за величината й плитководие, Хекуба я викаше с нежни подсвирквания. Изглеждаше по-добре, по-жизнена, по-бодра. Вече не кашляше тъй мъчително. Преодоляла бе и тя болестта.