Петър Бобев - Тигрицата на океана

Нощта отминаваше. Вятърът омиташе последните облачни парцали, които се носеха ниско над самата повърхност. Бурята видимо отслабваше. Или циклонът се бе отклонил от пътя им, или Хекуба знаеше добре как да се измъкне от яростта му. Над сребърния диск на луната, трептяща от морската влага, сияеше лунна дъга, някакъв недействителен, изтъкан от прозрачни багри мост по небето, проснат от кръгозор до кръгозор, който неусетно се стопяваше, разтваряше се в заревото на настъпващата утрин. И океанът вече не беше тъй черен, не беше син, не беше и зелен като вчера. Макар и под просветващото синьо небе той изглеждаше индигов, лъскаво тъмно индиго прозираше през размятаната бяла мрежа на пяната.

А косатката се носеше все напред и напред към някаква само ней известна цел. Пъргаво, неподозирано умело се изкатерваше и спускаше по водните хълмове с явно разбираемото намерение да предпази ездачката си от шибащите им гребени. Мощна, устойчива сред този безпорядък, вдъхваща увереност. И в същото време тъй уязвима, тъй безпомощна да се справи с мъчителните напъни на кашлицата, раздираща гърдите й, подобно на огромна бъчва, в която се търкаля насипан чакъл. Ева усещаше с цялото си тяло всяко нейно идване. Усещаше как се тресе силното туловище в пристъпите на убийствената треска. Усещаше и пулсът на сърцето й, необичайно забързан, сякаш многосилов мотор на катер.

Виждаше клетата, че приятелката й е болна, тежко болна, но как можеше да й помогне? Човешките вируси се предават лесно на още неизработилите у себе си имунитет делфини. Безобидни при мъничкия човек, те могат да погубят такъв исполин. Колко нелепо! И в тоя случай човешките лекарства щяха да помогнат, то се знае, в нечовешки дози. Ала откъде да се сдобие с такива лекарства?

Колко ли бяха плували така, сред ревящия океан, под жарещите слънчеви лъчи? Ева не можеше да си отговори. Грохнала от преумора, замаяна от клатенето, тя имаше само една мисъл — да се държи, да не се пуска! Да не се пусне!

Може би бе заспивала така, вкопчана в „косата“ на Хекуба, може би бе спала дълбоко, може само да бе задрямвала за миг, но не пускаше.

Виж, това вече не беше сън. Вълните наистина се укротяваха, заприличваха на вълни, опитващи да се построят в някакво подобие на редици. И надеждата все повече се прокрадваше в сърцето й. Бяха се спасили от бурята, нямаше съмнение. Спасила я бе Хекуба, милото кръвожадно чудовище, но как после щеше да се спаси от спасителката си? Къде я носеше Хекуба? Този въпрос сега излизаше на преден план. Не ли сред някое друго косатско стадо, сред своите подобни, където съвсем не беше мястото на един човек? И как щяха да я приемат другите косатки? Какво щеше да прави тя сред тях, дори ако не я разкъсаха на часа? Дали я смяташе свое дете? Или съзнаваше, че е различна?

И отново се унасяше в кошмарната си умора.

Океанът постепенно просветваше. Някъде в далечината играеха делфини, но щом усетиха приближаването на вековния си враг, изчезнаха към хоризонта. Навярно така бягаха от пътя им и по-едрите риби: тонове, платноходи, акули.

Наоколо им, видими в прозрачните гребени като в аквариум, се стрелкаха сребристи рибки, профучаваха над главите им свистящи като куршуми калмарчета и подобни на едри водни кончета летящи риби.

А това? Това наистина беше фрегат. А фрегатите не се отдалечават от сушата. Той се носеше ниско над вълните, без да ги докосва, и ловеше изхвръкващите от тях риби и калмари.

После съгледа тъмното облаче към кръгозора. Скоро разбра, че не е никакво облаче, а кръжащите птици. В такова множество те се събират само над суша.

Значи имаше суша!

С целия нагон на сухоземния жител Ева се приведе нататък. Земя, земя! Дали усети по някакъв тайнствен начин, направо от съзнание в съзнание, волята на приятелката си, или тъкмо тази беше нейната цел, но Хекуба явно се носеше натам.

Може би с последни сили. Защото от време на време намаляваше устрема си, дори се поваляше на хълбок, тялото й сякаш се вдървяваше, но после изведнъж трепваше и размахваше трескаво опашка, поемаше напред.

Напред — към сушата!

Наоколо прехвърчаха все повече птици, улисани в риболов. И скоро под неспокойно пърхащата им тълпа Ева видя прибоя. И скалистия бряг зад него. И премятащите с в пяната тъмни тела. Камъни или?

Позна ги — лудуващи тюлени. Но, види се, усетиха и те страшния си враг. Защото с неподозирана бързина се втурнаха към спасителния бряг, достигнаха го и заподскачаха върху обливаните от водата скали като чудовищни бълхи. Подплашени от тях, гнездящите птици се разлетяха още по-възбудено, засенчиха небето.