Петър Бобев - Тигрицата на океана

Той седна върху най-високата скала на тая малка суша, метър по-висока от останалата неравна повърхност на рифа. Под нозете му зееха като кратерчета входовете към подземията на пясъчните крабове. Ако не друго, тук имаше поне храна. Тия раци са много вкусни. Стигаше му само да мушне тояжка в дупката, да притисне с нея плячката си, а после да изгребе отстрани пясъка.

Ала това щеше да стане после, при отлива. Не сега. Сега му предстоеше друго, по-важно, съдбовно.

Приливът се надигаше все по-нагоре, безчувствен и безпощаден, обливаше вече нозете му. Все по-нагоре и по-нагоре.

И видя подмятаната в плитчината, сред кипналата пяна, зелена костенурка, не успяла да избяга коварната суша, с разбита в скалите коруба. Сред увисналите й вътрешности се виждаха едри жълти яйца.

Циклопа нагълта няколко от тях сурови. Да по-залъже глада си. Повече не можа. Стана му тежко. После извлече мъртвото животно до камъка, на който седеше, да му се намира в запас. Ако не откриеше начин да си запали огън, щеше да го яде сурово. Какво са правели маймунските му прадеди, преди да изнамерят огъня?

Над морето се стрелна орляк буревестници, ниско-ниско, докосвайки водните гребени, сякаш бягане с препятствия. Буревестниците били душите на удавените моряци — такова е поверието. Дали сред тях се намираха и неговите хора?

Над главата му прелетя фаетон, най-красивата океанска птица, разпуснала дългите си опашни пера като шлейф. Тя също не му вдъхваше надежда. Знаеше клетият корабокрушенец, че и фаетонът не издава близост на земя. Защото навлиза на стотици километри в морето.

Загледа го почти със завист. Заради крилата му. Ех, ако имаше крила! Пък да литнеше, да огледаше. Да подиреше Ева! Та ако ще би да намереше само трупа й. Да не го оставеше на морските лешояди?

Водата вече заливаше и камъка, върху който беше седнал. И Циклопа стъпи отгоре му прав. Губеше напълно надежда, определил времето така, на око, по височината на слънцето. До най-големия прилив оставаха още два-три часа. Тогава нямаше къде да се качва повече. Двуметров воден слой щеше да покрие рифа. Само два метра, но напълно достатъчни да го погубят.

Тогава забеляза, че с повдигането на морското ниво гредите от клетката на косатката почваха да се прехвърлят през рифовата бариера. Той се спусна нататък да ги пресрещне. Хвана една и я довлече до малкото си владение, останало вече само две квадратни педи. Закрепи я за него да не я отвлече водата. Докара и втора?

Тогава зърна лодката. Подхвърляна от вълнението, с нащърбени бордове, с дъното нагоре, тя прелетя над заплашително приближаващия прибой и премина покрай него.

Колко усилия, колко нови рани му струваше борбата с тая лодка — да я задържи, да я преобърне с кила надолу, да влезе в нея, да изгребе водата с шепи, да нагласи вътре двете греди. И мъртвата костенурка.

Ако не бе го преживял, друг път не би повярвал, че това е възможно, че е по силите на един човек. При тези вълни, които, макар и омаломощени, все още имаха достатъчно сили да го запокитят отново сред кипналата пяна. Да начупят и лодката, единствената му надежда сега.

А не беше лодката на екипажа му, беше друга та спасителна лодка, която бурята беше отнесла от борда преди корабокрушението.

Седнал в нея, по-право вкопчан с ръце и крака за седалката, той едва се удържаше да не излети навън при страшното люшкане. Не можеше и да помисли за управлението й така, без весла и платно.

Това беше първата му грижа: весла и платно. С колко мъки, с колко усилия успя да поиздялка една греда с помощта на джобното си ножче и да я закрепи като мачта, върху която вместо платно опъна ризата си. А здравата половина на костенурчената черупка прикачи към другата греда, едновременно за рул и гребло. Наряза месото на ивици и го окачи да съхне. За по-дълго време. Нямаше представа колко още щеше да се лута из океана. И дали щеше да му падне друга такава плячка.

Свечеряваше се, когато свърши работата си. И се простря обезсилен в дъното на лодката, преуморен, но странно доволен.

Колко прав е бил Диоген! Човек се нуждае от толкова малко. Имал си древният философ и бъчва, и канче. Но като видял едно дете, като пиело с шепа, захвърлил канчето. Оказало се, че и то било излишно.

Циклопа сега разполагаше не с бъчва, а с лодка. И в нея се побираше цялата му вселена, една малка вселена, запокитена сред бушуващия воден ужас.

Ева едва се удържаше с вкочанени ръце и нозе в хлъзгавия плавник на косатката. Гърбът й, плискан от преливащите вълни, се бе вледенил и тя с мъка възпираше порива си да се обърне. Не го правеше, защото се боеше, че ако го изпуснеше веднъж, повече нямаше в какво да се хване. Бушуващият край нея океан й вдъхваше страх, такъв страх, какъвто по-рано не познаваше.