Петър Бобев - Тигрицата на океана

Днес прилепалото отплува веднага от кануто. Добър знак! С леко гребане го последваха. Не забелязаха къде отиде, но скоро усетиха по опъването на връвта, че се е прикачило за нещо. Започнаха да го притеглят бавно. Ала то не се даваше. Дърпаше се на резки тласъци, съвсем неподхождащи за уловена костенурка.

Един от лодкарите се приготви да скочи на помощ с въжето, когато видяха изплувалата на повърхността плячка. Огромна акула чук, още по-уродлива с отгризан наполовина „чук“, в която бе впило вендуза си прилепалото.

Ами сега?

Но додето се опомнят, с рязък скок акулата се отскубна от връвта и потъна. Когато изтеглиха връвта, хората видяха на края й само опашката на ловната си риба. Другата половина не се бе пуснала от плячката, държала се бе тъй здраво, че се бе откъснала от опашката си.

Няма що, трябваше да опитат с второто прилепало! И дано то не излезеше тъй глупаво!

На петдесетина крачки от тях се виждаше огромна зелена костенурка, на тегло поне колкото пет-шест души. От нея две трети са месо, крехко, вкусно, само за болни.

Плувецът почна да се готви за влизане във водата на помощ с въжето.

Но спря. Проклетите делфини идваха насам. Какво ги бе прихванало?

Минаха далеч от лодката. Ала Свадливата, все накрая, се оказа до самия борд. Рибарите почнаха да викат, да я пъдят. И додето се занимаваха с нея, детето й се стрелна встрани и налапа живата им въдица. Замята се то на връвта.

Това наистина не можеше да се претърпи. Заради това проклето животно да се върнат пак без нищо. Да оставят селото пак гладно. Старият ловец почна да придърпва към себе си уловеното делфинче. И докато мисионерът разбере какво възнамеряват, единият гребец го прасна с все сила по главата с веслото.

От предсмъртния му скок връвта се скъса и то, агонизирайки, почна да потъва.

Жалко! При липса на друго месо, можеха да се задоволят и с неговото.

Обсипвайки го с ругатни, мисионерът с анатеми, а рибарите — с незабравени езически проклятия, хората обърнаха назад, да се готвят за друг вид лов.

А Свадливата, едва проумяла какво става, се спусна надолу, достигна потъващото трупче и го изнесе с гръб на повърхността. Така китообразните спасяват пострадалите си близки, с такова своеобразно изкуствено дишане. Ала то не пое въздух. Отново потъна. И тя отново го издигна. И отново? И отново?

Сродниците й се въртяха наоколо, потресени от скръбта й, цвърчаха и те нещо, опитваха да я утешат, доколкото могат, ала тя не ги и чуваше. Скимтеше, скърцаше със зъби, ридаеше с нечути за човека стенания.

Накрая може би разбра какво я бе сполетяло. Но не го остави. Нямаше да го остави на акулите! Нито на другите лешояди, които, верни на безпогрешния си усет, вече се трупаха край нея.

Тя го подпря на челото си и скимтейки тихо, го понесе по повърхността подир отминаващото стадо.

Нямаше да го напусне! Нямаше! Щеше да си го носи, да си го пази!? И след смъртта щеше да го брани от окръжаващата го жестокост? Щеше?

Бавно се пътува с едно гребло от костенуркова черупка и платно от съдрана риза. Вече трети ден Циклопа се носеше с лодката по океана нататък, накъдето все се надяваше да намери суша, а сушата все не се показваше.

Поуспокоените вълни не го подмятаха тъй настървено, както преди. И той вече намираше време да подремне, свит в дъното на лодката, да поотпочине от страшното напрежение. Месото на костенурката, макар и сурово, при изсушаването заприличало на гьон, успяваше да позасити глада му. Само дето нямаше с какво да уталожи жаждата си. Първия ден опитваше да пие от полусолената локва, смес от прелялата през борда морска вода и дъжд. Но тя скоро се изпари. И той, ще не ще, трябваше да наквасва уста направо в морето. Като не забравяше — с мярка. Пийне ли повече, жаждата става непоносима. Донякъде допълваше нуждата на организма си, като плуваше извън борда. Но не можеше да изтрае дълго така. Бурята бе изнесла дълбочинните студени слоеве и той скоро трябваше да се измъква с разтракани зъби.

Решил бе друго — повече да лежи. Да не хаби сили. Вятърът и теченията щяха да го откарат където трябва. Помнеше посоките им. Главното беше да не губи надежда. Знаеше ги, корабокрушенците умират от страх. А той поначало не беше страхливец. Още повече сега, когато нямаше нищо за губене? Съвсем нищо?

Както тогава, когато излезе от болницата. След пожара. Та нали затова, да запълни някак празнотата, бездната, в която се бе озовал, се записа доброволец. Не той, а други да мислят заради него; не той, а други да решават вместо него; пък ако съдбата се окажеше благосклонна, да получеше някой милосърден куршум в сърцето.