Петър Бобев - Тигрицата на океана

Уви! Не намери и там забравата, която диреше. Човек навсякъде носи със себе си своя ад. Макар и едноок, взеха го веднага. Защото никой друг от кандидатите не се оказа по-добър стрелец от него.

И отиде. Натириха го нейде из блатистите джунгли. На война, която нито проумяваше, нито одобряваше, нито пък го беше еня за какво се бие. Внушаваха му, че ще защищава цивилизацията. Едва по-късно го разбра — беше за петрола. Повечето войни днес се водят заради петрола. За него беше по-важно да се бие, да върши нещо, да търси по-силни преживявания, в които като в алкохол да притъпи болката на своите лични преживявания.

Там му прикачиха и прякора „Циклопа“. Не само заради сляпото око, а и заради безстрашието му. Като циклопите от митологията, които дръзнали да се опълчат на страната на Кронос против Уран.

И видя цялото зло, и цялото човешко падение. Знаеше, животът сам по себе си е лош, поначало зле сътворен. Но защо трябва хората, уж разумни твари, да го правят още по-лош? С ненужно, безсмислено зло. Толкова много ненужно зло! За хората днес има и земя, и хляб. Защо им са потребни войните, които унищожават и хляба, и земята, и тези, които произвеждат хляба? Това противоприродно зло — следствие на чисто човешката алчност и властолюбие.

Колко много жестокост видя — жестокост, за която не подозираше, че може да се крие под човешкия образ! И обезлистени с дефолианти гори, хиляди декари, за да не се крие там неприятелят; и безразборни бомбардировки с напалм; и изтезавани хора; и трупове?

Смяташе, че е затъпял пред страданието. А тъкмо такава беше целта на тия, които го бяха пратили — да създават тъпи убийци.

Ей такъв безсмислен, затъпял убиец беше Циклопа. Убиец на хора, които никога преди не бе срещал, които не му бяха сторили нищо лошо, които нито мразеше, нито обичаше. По-лош от акулите — убийци по необходимост.

В последния ден, на път към летището, откъдето трябваше да отлети за родината, залутан куршум раздроби коляното му. Притури нов недъг към предишните?

Циклопа скочи мигновено. Някой клатеше лодката. Не вълните. Друг. И видя огромния черен гръб. Висок човешки ръст гръбен плавник. И бяло петно като седло зад него.

Нямаше съмнение — мъжка косатка!

Само тя му липсваше!

Той се хвана с две ръце за скамейката. Чувал бе, че тия зверове обръщали ледовете под набелязаните тюлени. Дали сега искаше да обърне лодката заради човека?

Но не! Не това. А друго. Искаше да се чеше. И все там някъде, около опашката. Имаше стара рана. Изглежда, тя го сърбеше така.

Но не само рана. От нея се подаваше някакво ръждясало острие. Какво ли можеше да бъде?

Човекът изтръпна. Позна го. Харпун граната! Забит, но не избухнал. А животното не знаеше това и се търкаше най-безгрижно, без да подозира, че всеки миг, при някой по-силен удар гранатата може да се взриви. И да го прати по дяволите. А ведно с него лодката. И човека в нея.

Трябваше да го прогони! Но как?

Вдигна веслото и го заудря с дръжката му. Самеца с гранатата все едно не усети ударите му. Налагаше му се да измисли нещо по-действено. И той върза набързо ножчето си към дръжката на греблото. Приспособи си някакво подобие на копие.

Но преди да го довърши, косатката потъна. Изглежда, начесала се бе добре. Остави корабокрушенеца отново да се отпусне да си отдъхне и от това премеждие.

Всъщност защо трябваше да се вълнува толкова? Дали днес или утре — не е ли все едно? Та нали във всеки от нас е заредена бомба със закъснител — смъртта? Ала ние нехаем като тая косатка. Пък и така е по-добре. Какво би станало, ако мислехме непрекъснато за невзривения си харпун?

Чу шумно пръхтене. Отново се надигна. Тоя път не бе само една косатка, тоя път край него играеше цяло стадо финвали, които минаваха до самия борд и го разглеждаха с малките си очички, почти незабележими между обсипалите главите им китови въшки и коронули, като от време на време изхвърляха високи фонтани водни пръски. Край тях летяха с крясък чайки и буревестници, които се спускаха често-често към водата, за да обират трохите от трапезата им — изпадали от устата им рачета или калмарчета.

Личеше си, че нямат намерение да се чешат в него. Случайно се бяха срещнали, безразлични един към друг. Беше попаднал на „пасището“ им, където те се хранеха, като за удобство се обръщаха настрана, когато отваряха огромните си уста, замрежени с черни „китови мустаци“.

Сториха му се по-дребни от ръста, който той знаеше. Пък и не се учуди. Познат китобоец му бе разправял за това. Забранен е ловът на малки китове и на майки с деца. Тези, които достигнат определена дължина, могат да бъдат стреляни. Ей от това се интересува харпунерът — от дължината. Пък и не може да прецени на око възрастта на кита, който е взел на прицел. Това е все едно при хората да бъдат избивани всички, които достигнат един метър и шестдесет сантиметра. Повечето младежи ще бъдат отстранени, преди да са станали годни за семейство, а ще оставят потомство дребните, които и до старост няма да превишат нормата. Тъй и при китовете човекът неволно провежда подбор на издребняване. И не само това. Явява се и другият въпрос — когато отстраняваме старите, кой ще учи младите на житейските умения? Кой ще ги напътства? Тъй смяташе китобоецът. Затова издребняват и китовете, затова намаляват. Пък не само китовете, и рибите също, за които важи все тази норма за големина.