Петър Бобев - Тигрицата на океана

Ала акулата не ги и погледна. При носещото се ухание, което обещаваше ситост до пресищане, нямаше намерение да си губи времето с такива бодливи мръвки. И продължи нататък, накъдето я насочваше еднометровата й ноздра и откъдето страничната й линия усещаше възбудената врява на ония, които я бяха преварили.

Не можеше да се владее повече. Макар и с половин видим свят тя се устреми нататък, подплашила все още колебаещите се пред протока за лагуната лакомци: риби, октоподи, раци, та и плъзналите по дъното морски звезди.

До самия край на външния риф бе спрял трупът на Белязания. Една огромна трапеза, около която се трупаха неканени хиляди, милиони натрапници. Не гощавка, а направо вакханалия, кървава оргия, в която не можеше да се разбере нищо. Хаос от блъскащи се тела, всяко от които се мъчеше да откъсне по-голяма за неговите уста мръвка. И все пак имаше някакъв ред. Въпреки бъркотията никой не дръзваше да оспори първенството на акулите. Дори и тук всички им правеха път. Те налитаха светкавично, впиваха челюсти с вирнати носове, разклащаха настървено глави, друсаха се с цяло тяло, докато отръфнат налапания къс месо и отстъпваха, колкото да го погълнат, след което отново впиваха зъби. Всякакви акули: бели, тигрови, пясъчни, чукове, лисици — отвред, от дълбините, от крайбрежието, вече преяли или току-що пристигнали мършавци с прилепнали към гръбнаците кореми.

Сини акули и акули мако, по-нетърпеливи, неуспели да се вредят в блъсканицата под водата, се мятаха върху обърнатия нагоре корем на жертвата и там, преди да се отърколят отново сред вълните, успяваха да отгризат полагаемата им се хапка.

А кълвящите отгоре птици, покрили трупа напълно в такова множество, сякаш една връз друга, побягнали при тяхното нападение, отново кацаха на предишните си места, дори доволни, че акулите бяха разкъсали дебелата кожа на мъртвата косатка и бяха направили по-достъпна открилата се сланина и месото. Какви ли не птици: чайки, корморани, буревестници, фрегати. Те се виеха с оглушителен крясък и плясък на крила, блъскаха се, удряха се и гледаха да натъпчат гушите си, за да отлетят тозчас към гнездата си, където ги чакаха, и те вече преситени, малките им.

А под водата, невидима отгоре, но не по-миролюбива, кървавата делба не спираше. Издебнали отдръпването на някоя акула, баракудите се стрелваха напред, отскубваха това, що им се полага, и отскачаха назад да си го изядат на спокойствие. Объркали стопаните си, в навалицата сновяха лоцмани и прилепала, зобаха изтърваните от устата на покровителките им по-дребни мръвки и после дълго търсеха хищници за своя род, към чиято свита да се присламчат, докато огладнеят наново. Дори предпазливите мурени се бяха престрашили и след дълго дебнене успяваха да се промушат в суматохата, да грабнат дела си и да бягат тозчас към скривалищата си. И риби ежове; и миксини, които бързаха да се вгризят в оголените тъкани; и скариди, малки като странни насекоми и големи колкото кривите раци, които бяха облазили отвред гигантския труп; и ту побледняващи, ту потъмняващи октоподи; та дори морски звезди, кой знае как успели да се доберат до плаващата планина от месо. И облаци по-дребни риби, които пърхаха наоколо да докопат някоя трошица от угощението на по-силните.

Вярна на акулската си предпазливост, акулата чук направи само един кръг наоколо. Повече не устоя. И макар че не виждаше половината от пищната гощавка, се хвърли право напред. За беда тъкмо в тая невидима половина в тоя миг се оказа Схванатата.

Гладувала дълго, побесняла от глад, след като цял час бе плувала насам с най-големи усилия, на каквито беше годно скованото й тяло, бялата акула се бе насочила направо към целта, без да поглежда по-малките си сроднички, които дори в тая суетня успяваха да я забележат и да отскочат от пътя й.

Единствена Еднооката не я видя, а в непремерения си устрем се удари в хрилете й с набучените по ослепения си очен израстък шипове на скатове.

Схванатата не устоя срещу това предизвикателство. Раззина зъбатите си челюсти и само с едно мръдване отгриза частта от чука на акулата със сляпото око. После, не поглеждайки я повече, впи трионените си зъби в косатката.

В жестоката вакханалия никой хищник не усети новата струя кръв, която бликна от обезобразената акулска глава. Ако я бяха усетили, участта на Еднооката щеше да бъде решена веднъж завинаги. За нейно щастие, тя успя да се измъкне незабелязана. Отщяло й се бе пиршеството. От болка, от загуба на кръв. Имаше само едно желание, един нагон — по-далеч от настървеното множество, от побеснелите си роднини. Да се махне, да се скрие, да се защити — къде да е?