Петър Бобев - Тигрицата на океана

Мълниите следваха една подир друга и в огнени спирали се завинтваха в кипналата бездна, близвайки полуделия хаос с адските си сияния.

А като по чудо над кораба, дори в тоя ад, в тая бясна схватка между въздуха и водата, между небето и океана, албатросът продължаваше да прелита, безчувствен като истински автомат. И да оглежда наоколо с резки отсечени завъртвания на главата си.

Вече не беше и вятър, не беше и буря. Уплътнен от скоростта и от понесените водни пръски въздух удряше със силата на прибойна вълна. Грохотът ставаше все по-оглушителен. Морето не ревеше, то гърмеше, надвикваше тътнежа на гръмотевиците. Отвътре, от каютата, този грохот се сливаше с пукота на дървените стени, със стоновете на мачти и ванти, със зловещото скърцане на корпуса. Като ръждясала панта.

Водните хълмове подхвърляха кораба с такава сила, сякаш решили да го разглобят до винтче. Цялата палуба се люшкаше, обливана от запенените съскащи вълни, които протягаха своите кристални езици в настойчиви опити да близнат в бездната всеки, който им се мерне.

Смазана от пристъпа на морската болест, Ева лежеше обезсилена на койката, като гледаше само да не падне от нея. Безучастна. Съзнаваше, че иде краят. И имаше само една мисъл, едно желание — да свършва по-скоро!

Ала не свършваше.

Вятърът внезапно утихна. Спря дъждът. Но океанът вече бе освирепял. Отвсякъде връхлитаха вълни, по-право водни могили, които се тръшкаха безредно една в друга. От всички посоки. Къси и стръмни. Всъщност вече не и могили, а кристални стени с пропасти между тях.

Та това е „Окото на урагана!“ — помисли си Ева. — Центърът му. Откъдето трудно се намира спасение.

Край! Нека! Нека е по-скоро!

Чудно беше как виждаше. Наистина, нощта бе настанала. Но очите й, привикнали вече, различаваха какво става навън.

По-добре да не го бе видяла. Страхотна водна стена се издигна над борда тъй внезапно, като че ли изригнала от бездната. И в нейния кипнал зъбер Ева зърна кичур саргасови водорасли.

После яхтата литна във въздуха, понесена от невидима исполинска ръка.

Това, което последва, не беше трясък, не беше гръм. То беше въздушен взрив над границите, до които можеше да го долови човешкото ухо. Усети го цялото й същество. Полетелият кораб изведнъж спря, стените се разлюляха, после се нагънаха пред очите й, масичката се отскубна от скобите.

Морската болест изчезна мигновено. Ева лежеше, ударена зле, но с пълно съзнание, върху невероятно укротилия се под, изхвърлена от койката. И може би само изхвръкналата ведно с нея възглавница предпази главата й от пръсване при страшния удар.

Нямаше нужда да й го каже някой. Яхтата се бе блъснала в риф. Безсъмнено — разбита. Дори в тоя грохот се чуваше, или само се усещаше, как клокочи водата, която нахлуваше в трюма през пробойната.

Инстинктът за самосъхранение, еднакъв при животните и при човека, бе притъпил изцяло морската болест, бе й дал неподозирани сили за борба. Ева опита да отвори вратата. Не й се удаде. Заяла бе. А през счупения илюминатор нахлуваха порои вода.

Нима трябваше да загине тъй, удавена като мишка, в тясната каюта?

Учуди се, когато успя да се провре през невероятно тясната пролука на вратата. Пълзешком се добра до палубата. И там, прегърнала с отчаяно напрежение планшета, огледа наоколо. Бурята не преставаше. Та всъщност това не можеше да се нарече буря. То беше нещо, за което няма име. Клокочещ ад от разлюлени водни зъбери и бездънни ями.

А корабът се поклащаше като везна, набучен по средата върху рифа. И вълните, ту отляво, ту отдясно, преминаваха над палубата, смитайки всичко по пътя си: хора, пейки, въжета.

Ведно с тия, които бяха оцелели, Ева запълзя към мостика, догонвана от вълните, които посягаха да я сграбчат в ледените си обятия.

Достигна го, вкопчи се почти вцепенена за безполезния вече щурвал. И видя. Заловен за разговорната тръба, Циклопа изстрелваше една подир друга сигналните ракети. Защото радиорубката, откъдето можеха да изпратят призив за помощ, беше напълно залята. А всички бяха убедени, че вече никой няма да ги види, нито ще поиска да се притече на помощ. Защото дори и да поискаше, не би могъл да помогне. Обречени бяха.

И все пак не униваха. Бореха се. Та те не бяха случайни хора. Ездачи на акули не губят тъй лесно самообладание. Преценили набързо, в мълчаливо съгласие, едва удържайки се във въжета и пристройки, всички се отправиха към единствената неотвлечена от бурята спасителна лодка.