Петър Бобев - Тигрицата на океана

Като сляпа Раздраната перка налетя върху огромния гребенест крокодил, макар че и той целият светеше от облепилите тялото му микроорганизми. Едва в последния миг успя да се отклони от опасната среща, припомнила си в тоя миг една стара, полузабравена среща с тая зъбата морда. Тогава, съвсем млада, все още с тигровите шарки по гърба, се бе отървала с ловък отскок, при който бе пострадала само перката й.

Страшното влечуго, много по-голямо от нея, опита да я догони. Но скоро изостана. Не можеше да се мери с пъргавината на здрава акула.

Миризмата се усещаше по-силно, пърхането се долавяше по-отчетливо. Наближаваше целта. Вече й бе напълно ясно къде да търси.

Но чудно! Защо от същата посока идваше и друг мирис, и друг шум? Чужд, враждебен, издаващ присъствие на човек.

После самецът изчезна. Облъхна я дъх на кръв. Засилен, опияняващ дъх.

Какво ставаше?

Всъщност нямаше нужда да проверява. Страничната й линия й говореше ясно, че преминаваше огромно метално чудовище, от което понякога пада нещо за ядене, но което по-често с бързото въртене на желязната си опашка нанася смъртни рани на всяка акула, която не успее да се отклони навреме.

Всичко, свързано с човека, всяко дело на човека носи смърт на целия й род. Това бумтящо чудовище — също. Мирисът на кръв, на прясна акулска кръв, ставаше все по-властен, заличаваше напълно предишния дъх на очакваната нежност, превръщаше разчувстваната допреди малко акула в предишната ненаситна стръвница.

И ето, видя го. Видя премятащия се в порозовялата вода обезобразен труп на самец. За нея той вече не беше желания кратковременен другар. Сега той беше само един голям, един лаком къс месо.

И бликащото на вълни на вълни ухание на кръв мигновено угаси любовния й плам. Събуди отново за малко притъпената кръвожадност. Без да се замисля, без да си дава сметка, че този е същият, когото тъй дълго бе търсила, тя се нахвърли към него.

Но отскочи в ужас. От бездната се надигна бързо едно ново страшилище, грейнала като огнен облак бяла акула, която, без да спира, без да разучава, налапа накълцания от корабния винт самец и се насочи към Раздраната перка.

То се знае, не я дочака. Плеснала с опашка, тя се понесе през вълните, ръсейки по пътя си огнени пръски.

Тежък живот! Акулски живот! Толкова рядко се среща плячка, достъпна плячка — я болна, я ранена! А врагове — на всяка крачка! Само врагове. Светът гъмжи от врагове. Нищо друго — глад и неизчислимо множество врагове?

Схванатата постепенно изостана, а Раздраната перка все още се носеше ужасена из океана.

Вече се развиделяваше, когато наближи брега. Морското светене бе престанало. След като милиардите живи фенерчета бяха потънали в дълбините, върху грозно причернялата повърхност заиграха първите проблясъци на процедената през облачната завеса предутринна здрачина.

Ставаше все по-светло. Но с друга, по-приглушена, мътна светлина. Светлината на мрачния дъждовен ден. Откъм брега, над вълните, се разлетяха неразсънени чайки и буревестници, които почваха да се вият все над едно място.

Където са морските птици, там има храна!

И тигровата акула бързо се устреми нататък. Но скоро намали ход. Оттам лъхаше на неравни вълни друга миризма, опасна и заплашителна.

За малко не се оплете и тя в опънатите мрежи. Отклони се рязко вляво и мигом обърна назад. Макар и за кратко успя да зърне омотаните в едрите бримки трупове на други акули, малки и големи, които, сковани в устрема си, лишени от движение, се бяха задушили. Десетки, стотици трупове, почващи да се разлагат.

Не беше нужно да го осъзнава, тя го чувстваше. И това беше дело на човека, на този, който, ако й паднеше, щеше да разкъса, без да се подвоуми, но уви не й попадаше. Този, с когото водеха вечна война, откак свят светува; с когото, уверена беше, щеше да воюва, докато се свършеше или нейният, или неговият род. Този, който срещу една-две жертви от неговото племе изтребваше стотици хиляди нейни сродници. И то не в открита борба, а подло — с въдици, с мрежи, с взрив.

А миризмата на мъртва акула прогонва надалеч всяка жива нейна сродница. Не устоя и Раздраната перка. Понесе се бясно обратно.

По-далеч! Пак в движение! Пак гладна!

Подранил корморан се завръщаше от лов с пълна гуша. Бързаше да отнесе риба на гладните си рожби в гнездото върху панданусите. Но не го достигна. Насред път го пресрещна освирепял фрегат. Риболовецът опита да се отклони. Ала нападателят беше по-бърз. Пресрещна го и го удари с клюн по опашката за предупреждение. Корморанът знаеше какво иска от него — да изплюе плячката си, та морският разбойник да я догони във въздуха и да му я отнеме. За храна на своите деца в гнездото редом с корморановото гнездо, което бе построил с отмъкнати оттам съчки. Много по-изгодно е да откраднеш наготово уловена риба или събрани съчки, отколкото ти сам да се бъхтиш. Корморанът не отстъпи. Отвърна му с удар с крило. И продължи, стиснал човка. Фрегатът налетя повторно и нападнатият отново му отбягна. Трета атака, четвърта? Грабителят побесня, несвикнал на подобна съпротива. И вече, без да мисли за грабежа, налетя за бой. Да излее яда си. Заудря го с якия си клюн по главата, по тялото.