Петър Бобев - Тигрицата на океана

Ала жертвата все не отстъпваше. Спусна се към морската повърхност. И понеже не се досети за готвената му уловка, фрегатът я последва. По-бързо, по-бързо.

Изведнъж корморанът се хвърли сред вълните, гмурна се, както умееше, в дълбините. Нападателят опита да се задържи, но късно. Цопна и гой след него. Отличен летец, той е неспособен за излитане от водата, обречен на вярна смърт.

И тая смърт се показа мълниеносно в двоен образ. От едната страна към безпомощно пляскащия с крила крадец се стрелна Раздраната перка, а от другата — акулата морска лисица, която й бе избягала преди няколко дни далеч оттук, край поселището на морските лъвове.

Като по-пъргава, превари лисицата. С едно лапване нагълта фрегата. Но не свари да избяга. Побесняла от глад, още по-бясна от това, че й бе измъкнала плячката изпод носа, Раздраната перка, без да оцени големината на неприятелката си, вирна нос, раззина до краен предел уста и я нагълта. Нагълта я цяла-целеничка. Както му е редът — с главата напред. Но се оказа, че не може да я побере в стомаха си. Дългата лисича опашка остана да стърчи извън устата й.

И така, в това състояние, победителката се оказа подходяща плячка за Самеца с гранатата, който, проследил отдалеч с ехолокатора си кратката схватка, бе решил да се възползва от щастливия случай.

Пред смъртната опасност Раздраната перка доби неподозирана сила. Тигровите акули, привидно лениви и тромави, при нужда показват учудваща ловкост и бързина. Тя се извърна пъргаво и хукна да бяга. И може би така, преяла, с щръкнала из устата й лисича опашка, не би успяла да избяга надалеч, ако раната в гръбнака не сковаваше устрема на преследвача й.

Имала бе късмет. И тоя път. С увиснала от устата й опашка, сякаш двуопашат звяр, тя продължи да се носи из океана, като се мъчеше да накъса на парчета задавящия я огромен залък, а в същото време следеше с всичките си сетива да не попадне срещу друг, по-силен от нея хищник. Особено сега, така обезвредена?

Прогнозата за времето не предвиждаше промяна. Обаче хората на патер Себастиан ги предупредиха, че видели до самия бряг луна риба — безсъмнено лош знак. Но Циклопа не можеше да се бави повече. Всеки излишен ден означаваше хиляди долари загуба. Защото плащаше на екипажа си, плащаше и лихви по заема за закупуване на яхтата и снаряженията. Затова веднага, щом сковаха клетката за Хекуба, той даде заповед за отплаване.

Денят не предвещаваше нищо лошо. Обикновен слънчев ден. Корабът вдигна котва и пое на запад, повлякъл на буксир поддържаната на вода с няколко прикачени варела дървена клетка, в която стоеше тихо и кротко пленената косатка.

Ева, която я примами вътре, поиска да остане до нея, върху клетката, близо до новата си чудовищна приятелка. Но когато шефът й видя кръжащата наоколо бяла акула, заповяда веднага да се прибере на борда.

А Ева се тревожеше, сериозно се тревожеше. Кашлицата й вече беше преминала, ала сега кашляше Хекуба. И нейната кашлица изглеждаше много по-тежка. Човекът е винаги на въздух, а морският бозайник — повече под вода. И там клетото животно, непознаващо дотогава, до допира с човека, това страдание, се давеше мъчително, издигаше се все на повърхността, където слънчевите лъчи отново подлютяваха едва заздравелите рани от предишното жестоко обгаряне.

Личеше си, че има висока температура. Това издаваше ясно учестеното й дишане, съвсем непривично за такива великани.

Клетата! Ева я бе обикнала за това кратко време. А виждаше, не можеше да не го почувства, че и косатката й отвръщаше със същото. Може би и с повече. От никого другиго вече не приемаше храна, играеше само с нея. Циклопа опита няколко пъти да я замести в лагуната. И все безуспешно. Хекуба винаги го изблъскваше към брега, не враждебно наистина, внимателна, но неотстъпчива. Отказваше въобще да се занимава с други. Само с Ева. Та какво не правеха вече заедно? Езда, скокове, танци. И ръкостискания, при които и без това малката женска ръка едва задържаше огромната лапа на косатката.

Ева внимаваше само едно — да не попадне около опашката й. Боеше се, не без основание, че огромната й другарка може и да не си знае силата.

Циклопа бе скочил във водата да я измъкне насила, когато тя си бе сложила главата в отворената уста на хищницата, докато в същото време я чешеше успокоително по венците около зловещо острите й зъби. То се знае, не бе успял. Без да прекъсва играта, Хекуба го бе изтикала с плавник извън лагуната.