Петър Бобев - Тигрицата на океана

— Както в Калифорнийския океанариум. Гледайте!

И се изправи пред „косата“, на височина колкото нея.

Какви ли лудории не измисляше — не Ева, а Хекуба?

Накрая като че ли й омръзна. Гмурна се към дъното и остана там. Ева заплува към брега. Но не доплува. Косатката я превари. Изскочи пред нея, захапа крака й и я отмъкна в дълбокото.

Циклопа хвана донесения харпун, готов отново да скочи. Да сложи най-сетне край на тази „косаткина“ игра.

— Хайде, излизайте вече! — заповяда той разгневен.

Ева отвърна:

— Не ме пуска.

И се закашля. Още не бе оздравяла. Хекуба тозчас спря играта, издигна я на гърба си и я държа така, докато се изкашля добре. Тогава Ева извика:

— Не ми е причинила никаква болка! Тя е тъй снизходителна към мен. Сякаш съзнава колко съм по-слаба от нея.

Опита да притича по тялото й, но се подхлъзна и цамбурна във водата. Косатката тозчас я вдигна на главата си.

Най-сетне Ева послуша шефа си. Опита да се измъкне на брега. Ала разлудуваната косатка всеки път я завръщаше назад, щом усетеше намерението й. Неволната дресьорка вече премръзна.

И разтреперана от престоя във водата, се разсмя:

— Не мога да разбера аз ли нея дресирам или тя мен.

Стана нужда да й хвърлят въже, за което тя се хвана, за да я изтеглят, преди звярът да е разбрал какво става.

Ева стъпи на скалата, задъхана от умора, премръзнала. Омота се в донесената хавлия, но не се прибра в палатката, а седна наблизо. И на нея не й се щеше да се раздели с това чудно страшилище, към което бе почувствала и тя някаква нежност, това отдавна забравено чувство, което ужасната хищница явно проявяваше към нея.

— Дали съзнава, че играе с мен, някакво чуждо същество? — помисли си гласно Ева. — Или си въобразява, че това е все още детето й?

А Хекуба стоеше във водата пред нея и тихо мъркаше. Като котка. Нежно и призивно. С подобно мъркане й отвърна и Ева.

После се обърна към шефа си:

— Защо да я продаваме? Не е ли по-добре ние самите да даваме представления с нея?

Той я стрелна с намръщено зло око:

— Вие забравихте ли, че сте уволнена? Как си позволявате да ми давате съвети?

Наистина беше забравила, улисана в грижите по Хекуба. За да осмисли живота си, човек трябва да се грижи за някого. Без тия грижи — всичко е празно.

— Но аз свикнах с нея, шефе. Не мога да се разделя? Толкова нежност? В такова чудовище?

Той само изсумтя:

— Не променям решенията си!

Ева отново усети бездната под краката си, която преди малко като че ли се бе поотдръпнала от нея. Отново в празното.

— А тогава защо? Защо скочихте във водата? При косатката.

Циклопа се обърна рязко:

— Вие какво? Да не си въобразявате, че заради вашия чар? Вие още сте мой персонал, за когото отговарям? Не желая после да си имам неприятности със следствени органи? Ей затова?

Тигровата акула, позната на океанските обитатели като Раздраната перка, плуваше по своя акулски път, примамвана от призивния мирис на шарещия наоколо самец. В суровия живот, в ужасната борба за оцеляване, сред безбройните врагове, лишена от друго нежно чувство, без другари, без майчина милувка, без минута покой тя само в любовта намираше малко топлинка, тъй нужна за всяко живо същество. Само тогава не пускаше в ход зъбите си, в краткото акулско ухажване. Без ревност между съперниците, без кървави схватки, както е при другите животни. Само тогава забравяше своята същност, преобразяваше се в някакво друго, непознато същество. Ще помислиш, не две обикновени, кръвожадни акули, които преди това, в борбата за плячка са били готови да се разкъсат взаимно, а две галещи се котета, замаяни от милувки.

Неотлъчните й спътници, лоцманите и прилепалата, не й бяха приятели. Не й бяха и врагове. Те като че ли бяха част от нея, по-право вещи, принадлежности, без които не можеше да си представи живота.

Покорна на най-властния зов в природата, Раздраната перка се носеше с най-голяма скорост на север, поклащайки често-често глава и цяло тяло, за да улови по-точно мамещото ухание и възбуденото пърхане на търсещия я самец. И не виждаше нищо по своя път, забравила глада, забравила и инстинкта за самосъхранение.

Над света тежеше черна безлунна нощ, забулена в невидими облаци. А звездите от небето сякаш се бяха изръсили в притихналия океан, превърнали го в разтопена лава, такава, каквато бе видяла веднъж да се отича от един вулканичен остров в морето. Но друга лава — студена, спокойна, незаплашваща никого. Отдалеч — сребърна лава, а отблизо — хаос от пламтящи зрънца, лентички, чадърчета, сред които се стрелкаха, озарени от хладния им блясък, тъмните силуети на риби и калмари.