Петър Бобев - Тигрицата на океана

После и мъжът й. Той имаше една слабост — футбола. Там намираше отдих след тежката работа. Веднъж в седмицата. Да погледа пъстро облечените спортисти върху зеленото игрище, на открито, подскачащата топка — да гледа, без да мисли, без да пресмята, да си почива.

Толкова зло има на земята — по необходимост, зловещо и неотменно — нали, за да живее, лъвът трябва да убива, а хората да ядат месо? Защо трябва да причиняваме и безсмислено зло?

Възбудени запалянковци почнали да хвърлят бутилки. А може и те да са били пияни. И една бутилка улучила него. Една нищо и никаква бутилка — толкова ужас!

А то, нещастието, не било само!

Още не махнала траура, загуби и детето. Единственото, което й бе останало — всичко, което й бе останало в опразнения свят!

Вървяха по улицата. Тя, както винаги — умислена, печална. То — жизнерадостно, любопитно като всяко дете. От просто любопитство отвори вратата на телефонната кабина. Нима някой би могъл да допусне? Че хора, които уж се борят за доброто? Хора, които също имат деца? Хора, които също обичат? Ще дръзнат? За да докажат, че съществуват? За предупреждение? Борба за добро чрез зло?

Взривът я отхвърли назад. Но мисълта за детето не я остави да изгуби съзнание. Окървавена, полусляпа, тя припълзя до него. Да помогне. То лежеше безчувствено на тротоара. От разкъсаното му бедро плискаше на талази кръвта. Тя опита да я притисне с ръка. Уви! Не помогна. В болницата предложи своята кръв. И още при преливането изгуби съзнание.

Когато се свести, разбра всичко. Не бе успяла да помогне. Изгубила бе и него. Изчезнало бе единственото, заради което живееше, единствената нишка, която я свързваше с този свят. Изгубила смисъла, за нея цялата вселена се бе превърнала в нищо, празна като космичната бездна?

Нищо? Нищо?

И когато вече премисляше кое да избере — да скочи пред влака или да си пререже вените, — срещна Циклопа. Прие предложението му. Не намери смелост да свърши отведнъж, да сложи отведнъж край на всичко?

Така, унесена, замаяна от кошмарния спомен, не усети приближаването на косатката. Когато я видя, беше много късно. С лек тласък Хекуба повдигна глава над водата и я захапа за ръцете, после се дръпна с нея, увличайки я със себе си.

Циклопа видя само това — как огромната хищница с неподозирана за досегашното й състояние пъргавина свали Ева във водата. А тя е опасен звяр, слушал бе толкова страхотии за нейната кръвожадност. И коварство. За ненаситната й лакомия. В стомаха на една косатка намерили погълнати цели тринадесет делфина и четиринадесет тюлена. Тигърът на океана!

Без да размисля, той скочи подире й във водата, опитващ се да я догони. В тясното заливче тя нямаше къде да бяга.

Когато я настигна, косатката се извърна насреща му. Такава грамада! Като кошмар! А устата й празна. Тази огромна уста, осеяна с остри зъби, зад която не се виждаха очите й, не се виждаше нищо. Само уста и зъби! А Ева?

Челюстите й щракнаха пред лицето му, после главата й го избута назад. Леко наистина, но непреодолимо, като настъпваща скала, скала от полиран чер и бял мрамор.

Циклопа се обърна към брега, където се суетяха объркани помощниците му.

— Бързо! — извика той. — Харпунът ми!

И зърна окото й. Тъй малко, незабележимо на гигантското тяло, не по-голямо от човешкото око. И тъй изразително като човешкото. Без ярост, без злоба. Само тиха, кротка решимост.

Един вече бе насочил донесената пушка в главата на Хекуба.

Тогава Ева се провикна:

— Не стреляй! Не стреляй!

Циклопа я видя. Жива и здрава. Върху гърба на косатката. Седнала пред извишаващата се над главата й „коса“, високия гръбен плавник на голямото животно, тъй малка и крехка, като алабастрова статуетка, поставена върху обливана от вълните базалтова канара.

— Не я убивайте! — изкрещя повторно тя. — Не виждате ли, че играе с мен?

Навярно си играеше, но как можеше да се проумее играта на такова чудовище, как да се различи от свирепостта му?

Хекуба плуваше в кръг из тясната лагуна, като от време на време се потопяваше изцяло, после се гмурваше под Ева и отново я понасяше на гръб.

И пръхтеше, видимо доволна.

Малката й ездачка също се бе променила. За пръв път Циклопа я виждаше такава — ободрена, с усмивка върху устните, радостно възбудена. Не както преди това — безчувствена, като замръзнала маска. Пляскаше я с длани по огромния гръб и й говореше нещо, което не можеше да се чуе от плисъка на водата.

А Хекуба направо лудуваше. Все по-бързо и по-бързо. Тя се изтегли в единия ъгъл на залива, засили се и подскочи във въздуха на три метра над повърхността. Ева успя да се задържи върху гърба й и при тоя скок, като не преставаше да вика: