Петър Бобев - Тигрицата на океана

Повече не му трябваше. Той се гмурна стръмно надолу и когато прецени точно къде трябва да изплува, хванал най-сетне жертвата в ехолокатора си, излетя отвесно нагоре, нагълта акулата, без да пусне в ход острите си зъби, и се изтегна над вълните. Рядко му се удаваше такава сполука.

Но незадоволителна. Какво представлява една петдесеткилограмова мръвка за глада на осемтонния хищник? Само раздразни охотата му за ядене.

Той отново заплува нататък, към познатото му струпване на морски лъвове, в близост със сладководната река. По-бавни от другите морски обитатели, напоследък разчиташе на тях да засища глада си. То се знае, когато успееше да ги надхитри. Сега трябваше да се осланя повече на хитрост, отколкото на сила и пъргавина. Но и това рядко му се удаваше. Те също имаха ум, не бяха тъй глупави, че да не се пазят. Часовоите им оглеждаха непрекъснато морето и тозчас надаваха тревожните си възгласи, когато зърнеха перка на акула или на косатка, при които всички тюлени, намиращи се във водата, с най-голяма скорост се втурваха към брега.

И срещна китовата акула. Друг път не би си губил времето с нея. Тоя път я нападна. Впи зъби в долната й устна, тъй жилава и твърда, раздруса глава в опит да я откъсне.

Изведнъж бавната, равнодушна жертва се съживи. Размаха опашка, наведе глава и заби в бездната. Самецът косатка, то се знае, не успя да я задържи. Де можеше да се мери със силата на гази исполинска планктоноядка, къде-къде по-голяма от него? Сподири я така, впит в устната й, в помръкващите дълбини. Лазурът на морето бързо посиня, ведно с него посиняха всички морски жители, иначе тъй пъстроцветни, после причерня.

Акулата не спираше. Сякаш не плуваше, сякаш се сгромолясваше в нищото. А косатките не обичат тия дълбини, отбягват ги, защото им внушават ужас. Техните владения са горе, докъдето достига някакъв светлик. Там те са господарите, от които другите треперят. А тук те треперят, заплашвани от неимоверния натиск, от отдалечеността на въздуха, от дълбоководните чудовища.

Акулата ги усети, ала не се отклони, проби изпречилото й се препятствие, огромно струпване, долепени един в друг безброй калмари, самозабравили се в любовния си унес. И продължи.

Наоколо заиграха зловещи, заплашителни светлинки. Палеха, гасяха, прелитаха в луд хоровод. Някаква огнена оргия от светещи животни: скумрии, медузи и калмари, червеи и холотурии. Както лудува звездното небе при буря, когато те премятат кипналите безредни вълни. Както тогава, когато пред очите му настана мракът след раняването му с гранатата.

Повече не устоя. Преди да се пусне, косатката зърна неголяма риба пеликан, огряна от сиянията на жертвата си, която опитваше да нагълта няколко пъти по-едрата от нея плячка.

После излетя нагоре с притиснати от водните пластове гърди, със свиващи се в мъчителен спазъм за кислород дробове, с поглед, пред който почваха да танцуват други светлинки, не тия, които преди малко блещукаха наоколо му. Не извън, а вътре в очите. Губеше съзнание.

Разбил повторно лигавия слой на калмарите, той продължи, изнасян нагоре не само от маховете на опашката, а и от подемната сила на водата.

Не можа да спре на повърхността, а излетя над нея пет метра. И още там, преди да се сгромоляса обратно във водата, задиша учестено.

Отново неуспех! А трябваше да се нахрани! Трябваше!

Още замаян от неравната борба в бездната, той заплува към брега, към по-леснодостъпната плячка — тюлените.

Но скоро дочу глъчката на дългоръките китове. Настигна ги, доколкото можеше безшумно. И дълго се колеба дали би могъл да отмъкне някое малко китче. Ала те не го оставиха да се надява на такова щастие. Показаха му, че са го усетили, като се построиха по китовия си обичай в кръг с опашките навън. Ще не ще, трябваше да се откаже и от тях. Разярени, те са опасни, особено защищаващите децата си майки, които са по-едри от мъжкарите. Телата им са тежки и масивни, опашките им удрят по-силно от най-силната вълна на прибоя, а дългите им гръдни плавници, всеки от тях почти колкото женска косатка, тежки и ръбести, могат с един удар да зашеметят дори по-голям противник.

Тогава му хрумна старата ловна хитрост. И нея бе научил още по времето, когато плуваше в майчиното стадо. Вместо да напада китовете, с които самотен ловец не може да се справи, да ги използва за прикритие.

Той се присламчи тихо към тях, без никакви враждебни намерения. Понякога и това става — китове и косатки да се хранят мирно едни до други. Дългоръките престанаха да предават тревожните си сигнали, които са разбираеми и за другите морски жители. Но не изоставиха бдителността си. Предпочетоха да се изтеглят по-близо до брега, където обикновено се спасяват от враговете в плитчините. А такъв беше и умисълът на косат ката.