Петър Бобев - Тигрицата на океана

Скоро пред очите им се откри зловещата картина — безредно натръшканите върху кораловата суша двадесетина трупа на малки и големи косатки, над които прелитаха шумни орляци чайки, буревестници и фрегати. Нетърпеливи, птиците кацаха по огромните камари месо и почваха да ги ръфат лакомо, зарязали лова си в морето.

Още отдалеч Циклопа заповяда на операторите да започнат снимането с обикновените кинокамери. А после, когато слязоха на брега, ги накара да се покатерят по оцелелите при бурите палми, за да обхванат целта и отгоре.

Тогава се обърна към останалите:

— Има една поговорка. За хората, но в случая напълно приложима: „Китовете се давят в плиткото.“

Патер Себастиан само цъкаше с език и се кръстеше:

— Господи, господи! Как си могъл да създадеш такива страхотии!

Циклопа отново го подкачи:

— Те не са дело на Бога, а на Сатаната. По-страшни хищници от някогашните тиранозаври. Наричат ги „Тигрите на океана“.

— Непоправим си, брате! — поклати глава мисионерът. — Но запомни, всичко е дело на Бога. И доброто — за награда на човека, и злото — за негова казън.

В това време Ева обикаляше натръшканите безредно гиганти, едни по корем, други по гръб с белнали се като алабастър кореми. И стискаше устни, като си представяше цялата трагедия. И при човека, и при животните — това си е все трагедия! Колко евтин е животът в тоя свят! Без никакво замисляне случаят ги бе запокитил тук, пожертвал ги бе, без да му мигне окото. Такива исполини! А колко ли по-малко струваха за него, за случая, по-дребните същества: хора, птици, червеи, бактерии?

Случайно съгледа една косатка, която дишаше мъчително учестено и от време на време правеше слаби опити да напръска с опашка проснатото пред нея мъртво косатче.

— Жива! — извика Ева.

Патер Себастиан и шефът й дойдоха на часа. Нямаше съмнение, още не бе издъхнала. Махаше вяло опашка в напразен опит да разхлади мъртвата си рожба. Навярно щеше да опитва така до своя собствен край.

— Моля ви, да я спасим!

— Да я спасим, но как? Я каква грамада! Това не е обикновен делфин.

— Чела съм. Може. Вързана за опашката и изтегляна на буксир от кораб.

Циклопа премисляше. Никакъв друг израз върху обезобразеното му лице не издаваше това — само мълчанието.

— Нито можем, нито знаем. А как да се уверим, че вече не е напълно увредена? И няма нужда от нашата помощ.

Той махна с ръка:

— Оставете я! А ние да си гледаме нашата работа!

Тръгна обратно.

А Ева, смутена, неуверена, застана до огромната глава, пред полуотворената грозно озъбена уста. Погледна неволно окото й. Неправдоподобно малко за такъв исполин. И трепна. Какъв израз! Не почти — напълно по човешки осмислен. Разбиращ. И тъжен. Помътен от мъка, сякаш събрал в себе си скръбта на целия свят. Възможно ли бе това, подобен израз в едно животинско око? Наричат ги „тигрите на океана“, безпощадни, зловещи убийци. И изведнъж — в очите на една от тия „тигрици“ — толкова страдание, призив за съчувствие, за някаква макар и безнадеждна помощ? Ева не издържа.

Изтича подир шефа си. И почти изкрещя:

— Помислете, ако я доставим на някой океанариум, ще получим двадесет-тридесет хиляди долара.

Циклопа я изгледа с втренчено око:

— И ще я дресират, ще я подчинят на своята воля, за да забавлява разни безчувствени безделници? Не аз, Кусто го казва: „Открие ли човекът у някое животно разум, бърза да го подчини на своята глупост.“

Готов беше да продължи безучастно пътя си. Но спря решително.

— Е, добре! Да опитаме!

Ева сви устни. Явно, само това можеше да го склони, да го омилостиви. Хилядите долари! За долари беше готов на всичко — да жертва другите, да пожертва дори себе си.

Алчността дава усърдие, дава предприемчивост, дава организаторски дар.

— Вие я плискайте с вода! — нареди й Циклопа. — Дано издържи, докато я вкараме във водата!

А той се метна в лодката и с пределна скорост се насочи към яхтата.

Ева притича до водата, загреба една кофа, върна се тичешком, та я плисна върху главата на умиращото животно. Прибягна повторно, с нова кофа обля гърба й. После — с трета, четвърта. След като охлади и опашния й плавник, се върна отново към главата. Плискаше плискаше, задъхана от умора и напрежение. Трябваше да я запази до идването на кораба! Трябваше?

И всеки път, когато зърнеше окото й, сърцето й се свиваше. Дали тъй й се струваше само? В непоносимата мъка сега тя четеше и нещо ново, израз на благодарност, какъвто не бе видяла в никое човешко око.