Петър Бобев - Тигрицата на океана

Счупения меч започна бавно да потъва.

Калмарът сякаш бе чакал точно това. Отпуснал се за малко при ненадейното нападение над двете манти, той отново се приготви за ракетния си скок. И неговото търпение, може би най-мощното му оръжие, имаше предел. Гладът притъпяваше бдителността му.

Вече се изстрелваше в атака, когато на пътя му се изпречи изплавалата почти отвесно от дълбините китова акула. Без да я види, Откъснатото пипало я позна. Идваше огромно студенокръвно същество. Ако беше кашалот, щеше да грее като подводен вулкан.

След зимния си сън в бездната китовата акула се изкачваше нагоре подир надигащия се всяка нощ планктон, единствената храна за петнадесетметровото й туловище. Цял легион лоцмани се въртеше и пред нейните уста, а прилепалата се бяха окачили в безредни гроздове по корема й.

При нейното приближаване Счупения меч внезапно се съживи. Уплашен, размаха опашка и изчезна нанякъде.

Разочарован, побеснял от яд и глад, Откъснатото пипало се извъртя с пипалата напред и се метна върху огромната акула. Всъщност — не тъй безразсъдно. Много добре знаеше, че е напълно безобидна за него. Оплете я в многобройните си ръце, застърга яката й кожа с огромния си клюн.

Все едно не го усетила, акулата продължи да изплува нагоре. По-право усетила го бе, но нямаше друг изход. Продължи да се носи към повърхността, сякаш знаеше, че врагът й не обича много-много да попада там.

Над океана лежеше светла лунна нощ. Безброй звезди мигаха по небосвода и във водата. Луната, лимонено-сребриста, ръсеше седефени отблясъци по вълните, сред които грееше още една луна — риба луна, грейнала от облепилите я светещи бактерии. Някакво плоско същество като срязана зад главата гигантска риба, една „Плаваща глава“, както си я представяха морските обитатели, която лениво зобеше преминаващите покрай нея рибни личинки, медузки, ракообразни и дребни калмарчета.

Изправена отвесно риба игла се носеше над повърхността, като се удържеше така с бързи махове на потопената във водата опашка. Тъй бягаше от неприятелите си, догонвана и надминавана от излитащите във въздуха ескадрили от летящи риби, след които се стрелкаха триметрови риби платноходи — бързи, но неповратливи при огромната си скорост, на което пък разчитаха жертвите им, като сменяха посока при полета си.

Калмарът явно не се чувстваше на мястото си в този чужд за него свят. Излишен, заплашен. Пък и знаеше, че китовата акула с нейната бронирана кожа не е глътка за неговата уста. Но в гнева и в яда си продължаваше да я мачка с пипала и да я стърже с клюн.

Изведнъж той трепна. Увисналият във водата опашен плавник усети заплашителната топлина на връхлитащ кашалот. Откъснатото пипало мигновено свърза тая топлина с деня, когато бе загубил едната си ръка. И мигновено се отхвърли от неуместната си плячка, готов да се гмурне надолу, в своето неоспорвано царство.

Ала Свирача не му позволи да избяга. Насочил към него ултразвуковия сноп на своя природен сонар, от който главоногото усещаше, че губи сили, той го настигна, преди водометът му да е дал първия си тласък. И по стар опит се блъсна с все сила в главата му, между двете огромни, искрящи със зеленикави блясъци очи — там, където намираше мозъкът му. Друг път такъв удар решаваше изхода на борбата. Сега навярно не се бе прицелил добре или пък, винаги с оскъден въздух поради запушеното дихало, не бе намерил нужните за това сили.

Ударът му се оказа безуспешен. Макар и леко замаян, Откъснатото пипало успя да се отскубне от челюстта му и да се изстреля към бездната.

С привършен въздух, полузадушен, Свирача го остави да му избяга. А той изплува на повърхността и задиша учестено, като пронизваше морската тишина с оглушителните подсвирквания на повредената си ноздра.

Омотан до половината в превръзки, с две патерици под мишници, мисионерът се дотътри до лагера на леководолазите, които бяха опънали палатките си на брега, та да си позволят за малко лукса да поспят на твърда земя. Завари ги заети с потягане на дихателните апарати и на кинокамерите, в промиване на заснетите ленти, в кърпене на облеклото.

Циклопа вдигна глава от харпуна, на който нагласяше нов заряд:

— Добре дошъл, отче Йона!

Намекваше за библейската легенда, според която пророк Йона бил глътнат от кит и след това отново излязъл на белия свят.

— Бог да ви закриля! — отвърна патер Себастиан, сякаш не забелязал задявката. — Мога ли да приседна за малко при вас? За разтуха.