Петър Бобев - Тигрицата на океана

Циклопа скочи мигновено.

— Веднага! — заповяда той. — Камерите! Това не бива да се изпусне!

Само за минута всички се метнаха в лодката, ведно с мисионера, когото нагласиха вътре на ръце. Моторът избоботи и ги поведе на изток. Но щом навлязоха над самия риф, го угасиха. Хванаха веслата, за да не се нанижат в някой по-висок зъбер.

Огряно от отвесното слънце през прозрачната вода на лагуната, дъното се виждаше близко и отчетливо като през огромна, но недошлифована лупа. Наситено с такива багри, каквито не могат да се срещнат и в най-пищния есенен пейзаж. В лек ритъм като индуски танцьорки се полюляваха изящните ветрила на горгонариите и нежните подобни на облачета пухкави водорасли. По кораловите постройки, извезани с разноцветните бодове на полипите, с най-фантастични разцветки и форми като огромни тепсии, топки, чадъри, балкончета, козирки, храсти, бяха полепнали мехурести гъбки, бутилковидни оранжеви асцидии, жилави мъхове, огнени милепори във вид на сталагмити. А между тях, сякаш съвсем не на място в тая странна градина, се извишаваха причудливите акропори като зелени елички, осланени храстчета, заскрежени вейки. Трепкащите слънчеви снопове проблясваха в натрошените седефени черупки, отразени в удивителни спектрални взривове. Пълзяха сини морски звезди, ежове диадеми, охлюви трохуси и ципреи, бързаха да се заровят в пясъка крабове и раци пустинници, изпърхваха към скривалищата си невероятно нашарени коралови рибки. Усетила с множеството си прости оченца сянката на преминалата лодка, огромна тридакна с накъдрени краища на черупките си като боядисани в зелено устни, с трясък ги захлопна. И криещите се из вътрешностите й крабчета се разпълзяха безпорядъчно по нея в търсене на друго укритие.

Лодката успя да се прехвърли през рифа извън лагуната, възползвала се ловко от една по-голяма вълна. Оттам изведнъж почваше бездната. Кораловата стена се спускаше стръмно надолу, стопяваше се в тъмнолилава мъгла, в която бродеха неясни, размазани сенки. Акули, баракуди, риби тонове. А по външния му горен ръб коралите бяха постигнали най-буйния си растеж, най-разкошните си багри и форми.

Циклопа посочи надолу:

— Ей тази красота искам да покажа на хората! Сякаш от друга планета, от друг свят, сътворен от чужд нам бог, способен да твори само красота.

— Брате, не богохулствай! — успя да се обади мисионерът. — Поне пред мен? Иначе?

— Какво, отче?

— Ще скоча от лодката, за да не слушам повече подобни сквернословия!

Всички го изгледаха слисани. Наистина, щеше да го стори. Целият му вид издаваше фанатичната му решимост.

А как нелепо, почти кощунствено, звучеше самата дума „красота“ в уродливата уста на Циклопа.

— Красота, още непокварена от човешкото „претворяване“, при която всичко е все още на своето място.

Чак сега се обърна към смръщения мисионер:

— Виждате, споделям разбирането ви — както е създадена от Бога.

После погледна Ева:

— А не както вашият Пикасо. Да слага ухото на корема, а носа — на гърба.

Тя трепна.

— Вие отричате и Пикасо, гения на двадесетия век!

— Горкият двадесети век! Гениалността на вашия гений се състои в това, че успя гениално да спре еволюцията на изкуството.

От дълбините изплува, сякаш зародена от нищото, огромна акула чук. Изплува плавно, леко, сякаш летеше. Като тежък бомбардировач. Тя приближи и едва ги погледна с едното си око, раздалечено почти на цял човешки ръст от другото. Неподвижно зелено акулско око, което като че ли искаше да ги хипнотизира.

— Това е моята! — прошепна патер Себастиан и се дръпна назад.

Ева също я позна. По разположението на набучените шипове върху главата й.

— Но ослепена! — извика тя, съзряла пречупения шип в мястото, където трябваше да бъде другото око. — Циклоп!

Съжали на часа. Не беше умишлено. Никога не би го казала умишлено. Шефът й се изсмя зло:

— Значи съименници!

Изключено беше да не знае своя прякор той, който всичко знаеше.

За да промени темата, да позаглади някак нетактичността си, Ева заговори за друго:

— Четох, че напоследък нападенията на акули върху хора зачестяват. Едни го обясняват с изчезването на главната им храна?

— Благодарение на човека — намеси се шефът. Ева добави:

— Други — със затоплянето на моретата, с топлинното замърсяване. Топлолюбивите акули се придвижват в по-големите географски ширини.

— Пак благодарение на човека — допълни я отново Циклопа.

Преди патер Себастиан да им покаже мястото, те го познаха по птичите орляци, които се виеха нататък с оглушителни крясъци. Възбудени, нетърпеливи. А във водата се мяркаха все повече и повече акули, надушили с безподобния си усет намиращата се на брега, засега все още недостъпна плячка.