Петър Бобев - Тигрицата на океана

По чудо се бе опазил от акулите, които след раняването му се трупаха край него в настървени глутници. Спасило го бе щастливото му хрумване, плод на размисъл и дълъг опит, да се намъкне в тясното устие на една рекичка, близо до тюленовото летовище. И там, с глава към океана дълго отблъскваше нападенията на прегладнелите хищнички, като дори успя той да докопа със зъби една от тях, с която да позасити своя глад.

От тая рекичка получи двойна полза — освен от акулите се избави и от мъчещите го напоследък китови въшки, които умират в безсолна вода. Това знание бе получил отдавна от майка си, когато още дете плуваше в родното стадо. После, когато поотрасна, водачът, навярно негов роден баща, го изгони, за да не оспорва господството му. Младият самец бе принуден да кръстосва морето с други младоци като него, водени от пропъдени извън харемите им стари самци, докато преди три пътувания до Ледената страна след тежък двубой успя и той да прогони един друг водач, да изпрати него на своето място в ергенската дружина, а той да поеме първенството в стадото му.

Кога ли е било това? Да бъде начело, сред самките. Горд, непобедим. И било ли е въобще?

А сега победен. Но не от съперник. Всички, изпречили се насреща му, бяха отстъпвали осакатени или напълно посрамени. Победило го бе коварството на човека, който изпраща болка и страдания отдалеч, с огън и гръм.

Здравите му тъкани дълго се бяха борили да изтласкат заседналия в тялото му невзривен снаряд, но острите зъбци държаха здраво. Тогава сланината го обгърна, покри го и зарасналата кожа. Сега раната се познаваше само по подутината, от която стърчеше, още непокрит, един от шиповете на харпуна.

Разсъмваше се. Иззад нависналите на кръгозора слоести облаци, подобни на чадърести корали, полазваше по небосклона аленото зарево на изгрева, за да обагри като кръв и краищата на облаците, и трептящата повърхност на морето.

Косатката с гранатата още спеше. По-право дремеше ту с едно, ту с друго око, тъй както спят самотниците в океана, обградени отвред с врагове. Винаги нащрек, напрегнат, във вечно очакване на опасност.

Би трябвало да се присъедини отново към някое мъжко стадо. В стадо и заплахата се открива по-рано, и с дружни сили по-сигурно се отблъсква, освен това задружно се намира по-лесно храна. Той бе опитал да стори това. Но вече нямаше предишната скорост, не можа да се мери с другите силни мъжкари. Изостана от тях още при първото преследване на един дългорък кит. И те го зарязаха.

Повече не опита. Продължи да скита сам. Помъчи се да привикне към отшелничеството — сам да се пази, сам да търси плячка.

Беше съвсем тихо. Нощта е арена, в която нощните хищници засищат глада си. Денем пък е времето на дневните убийци. Само в този час, в предутринното затишие, клетите жертви намират за малко покой, да се поотпуснат, да си зобнат планктон и водорасли, да си дремнат.

Макар и тъй разкъсано, на пресекулки, самецът сънуваше. Странни сънища. И сладостни, и кошмарни. Ту се виждаше в харема си, заобиколен от любимите самки, които се галеха безгрижно в него; ту го нападаше в следния миг гигантски калмар, по-голям от всички срещани досега, който го оплиташе в жилавите си пипала, всяко от тях на дебелина колкото косатка, стягаше дробовете му, задушаваше го. А чудовищната му човка, самата тя колкото гръбен плавник на самец, ръфаше тялото му. И задух? И кръв? Задух?

Той се събуди. Отначало не можа да си даде сметка за всичко. Докъде беше сънят, откъде почваше действителността? За щастие нямаше никакъв калмар. Само една голяма физалия, блестящ син мехур върху вълните, от който висяха надолу тънки, но дълги, по-дълги от тяло на косатка, парливи пипала, се бе омотала около главата му.

Той се отдръпна от нея и дълго плю парливите парченца от пипалата й, които бяха останали в устата му.

Вече се бе разсънил напълно. С бодростта се върна и гладът му. Такъв глад, какъвто може да изпитва само хищник, не ял три дни.

А наоколо нямаше нищо, с което би могъл да се засити. Само планктон, дребни рачета и медузки, които обагряха морето в маслено-червено петно, толкова гъсто, че заглаждаше вълните, приглушаваше и ехото на неговия ултразвук.

Самецът с гранатата трябваше да се довери на зрението си. Изправи се отвесно, поддържан с бързи махове на опашката, издигна се до гръбния плавник над водата и оттам, от високото, огледа околността. На двеста метра успя да зърне една малка синя акула, чиято гръбна перка браздеше червеникавата повърхност.