Петър Бобев - Тигрицата на океана

Задължителен за всекиго от стадото. Какво тогава да се каже за майката? В жестоко предчувствие, забравила напълно опасността, на която се излагаше, тя се втурна в посоката на неговия глас и само след секунда заседна в плитчината. Вълните запремятаха и нея из недълбоките локви на мъртвия коралов бряг.

Не го извика съзнателно. Съзнанието й сега бе обладано от един-единствен порив — да стигне по-скоро до детето си, да помогне — без да е наясно как. Извика го инстинктът й, слепият рефлекс при допира на тинята до дихалото.

Останалите косатки чуха двата отчаяни призива. Нямаха право да останат безучастни, нямаха право да се махнат от това злокобно място. Законът на рода — инстинктът за взаимопомощ, бе сподавил доскоро най-властния инстинкт — за самосъхранението.

Властваше законът на саможертвата, благодарение на който морските бозайници бяха оцелели през милион годишната им борба за съществуване сред враждебната водна стихия.

Трети се запремята върху трошляка Белязания. До него се нареди още една самка. И още една. И още? Ведно с децата.

Запищяха, застенаха. Разтревожени от глъчката, птиците се разлетяха над телата им, които бяха образували нов риф върху мястото на стария, пъстър черно-бял жив риф, в който сега се блъскаше прибоят.

Скоро престана да пищи едно от малките, удавено, обърнато от вълните надолу с дихалото. После — още едно.

А прибоят леко, но неумолимо, се оттегляше към морето, издърпван от настъпилия отлив. Огромните тела на косатките се оголваха все повече и повече, докато накрай останаха изцяло на сухо.

Слънцето взе да припича по голите им кожи. Подкожната сланина, която ги предпазваше отлично от студа, тоя път се оказа най-големият им враг. Морето с неговите дълбини, където можеха да се гмурнат, за да се разхладят, се отдръпваше от тях, изоставяше ги. Бяха попаднали в някакъв ад — ад от сух въздух като пещ и изгарящи слънчеви лъчи.

Такива мъки!

Майката на Глухото, задъхана като всички от жегата, с нахлула в мозъка й кръв, с притъмняващи очи и със сърце, което пресилено бъхтеше в гърдите й, сякаш друго същество, промъкнало се кой знае как вътре, се мяташе безпомощно ведно с натръшканите наоколо нейни сестри.

Смъртта вилнееше. Издаваше я замлъкването на агонизиращите, издаваха я осмелилите се вече да кацат върху труповете им чайки и фрегати в предчувствие на предстоящия богат пир.

Клетата майка го чувстваше с цялото си същество — идеше краят на рода й. Стадото — това беше семейството й, със сестрите й, с майка й, с лелите, с баба й. Дъщерите остават в стадото, а синовете биват прогонвани от водача, който е чужденец, пришелец отвън, завоювал мястото си след бой със съперниците.

Без да ги вижда, само по гласовете им, тя разбираше кой вече е напуснал борбата. Най-първо престана да слуша стоновете на баба си, после на своята майка, на една от лелите си? На друга.

Сред цялата мъка, сред неописуемото страдание и ужас, изгаряна от жарта на тропическия ден, нещастницата не можеше да помисли за себе си. В съзнанието й властваше само една мисъл, една тревога — детето, рожбата й! Не на себе си. Как да помогне нему? Тя не съществуваше, не съществуваше и нейната мъка. Само неговата. Виждаше единствено него, обърнато настрана, с болезнено свиващи и разпускащи се дробове. Единствено то — за нея цялата вселена!

Не можеше да стори нищо друго, така скована от тежестта си, притисната върху чакълестия бряг. Само едно — не спираше да го пръска с вода от още непопилите локви, която изплискваше с все по-отпадащи тласъци на опашния си плавник.

Пред очите й тъмнееше. Но не преставаше. Плискаше, плискаше. Отчаяна, затъпяла?

Продължи да го плиска и след като локвите пресъхнаха съвсем, продължи да го засипва с изхвърлян от опашката й влажен пясък. Часове наред, все по-вяло, все по-отпуснато. Но не спираше. Не спря да го ръси и след като то престана да пищи, след като престана да стене, отпуснато безжизнено, млъкнало завинаги?

Гигантският свръхкалмар изплуваше безшумно към повърхността. Поначало предпочиташе дълбините, там, където не достигаха непримиримите му врагове кашалотите. Затова, види се, бе доживял до тая дълбока старост. Защото никога не бе забравил как още в младини, самоуверен до безразсъдство, бе нападнал едно такова топлокръвно чудовище. И едва се бе спасил, жертвайки едно от осемте си къси пипала, което остана между зъбите на неприятеля му. По този белег морските обитатели вече го знаеха така — „Откъснатото пипало“.