Петър Бобев - Тигрицата на океана

Дълго след това делфините не можеха да се успокоят, а подскачаха възбудени над вълните, като продължаваха да си бъбрят с резки свирещи звуци за вълнуващото приключение.

После възбудата постепенно премина. И те отново се отдадоха на прекъснатите си занимания.

Свадливата зърна прокрадващото се към дупката си уплашено октоподче, което я гледаше с ужасено око. Тя се спусна подир него и тъкмо пред скривалището му плесна умишлено с опашка. От причинения малък водовъртеж главоногото излетя безпомощно навън. Ала преди делфинчето да го захапе, то се стрелна обратно, като изблъвна зад себе си черния си двойник. И преследвачът, помислил, че това е самият октопод, щракна със зъби в празното.

Свадливата отново претърси с очи и със звук околността. Жалките — мислеха, че са се скрили. Макар че не ги виждаше, тя ги опипваше сигурно със слуха си. Зарити в пясъка ракообразни, ежове, червеи, холотурии, скатове, морски дяволи, калкани, миди, охлюви. Наблъскани в кораловите пролуки, надзъртаха злобно боязливи мурени, змиорки, пъстри рифови риби.

От пипалата на огромна анемона, чиято основа бе загризал настървено морски плужек, надничаше с мрачното си лице риба амфиприон, още ненапълно убеден, че е в безопасност пред огромните лудуващи чудовища.

Отначало Свадливата не успя да види новата опасност. Ехолотът й само откри някаква мека скала между две коралови грамади. Едва след като зърна как изчезна, сякаш се стопи във водата, опиталата да прибегне от едно убежище към друго морска змия, забеляза спотаения в засада групер, прикрит под отличната си маскировка. Успя да различи огромната му уста, осеяна с ножовидни зъби, която бе всмукала змията, без дори да става нужда гигантският ловец да напуска крепостта си. Груперите се подават навън рядко, затова доживяват дълбока старост.

С рязко подсвирване Свадливата извика детето си, което преспокойно можеше да изчезне като змията в чудовищната уста, и го отведе встрани.

Отдавна го бе открила с ушите си. Сега го видя и с очите. Човекът седеше върху една гъба нептунова чаша и правеше нещо странно. Впрочем всички постъпки на тия загадъчни същества — хората — са много странни, тъй различни от нормалното поведение на всяко живо същество. Бъркаше с пръчки в някакви раковини и нанасяше върху поставената насреща му плоча разноцветни шарки.

Отде можеше да знае, че Циклопа имаше тая страст, докато екипажът му почива, той да слиза на дъното, за да рисува своите подводни пейзажи?

Детето й, младо и неопитно, издебна краткото й разсейване и приближи до човека. Играеше му се. Насочи се към прозрачната кутия пред лицето му, погледна вътре. И дори се учуди, като видя едното му око, което го разглеждаше разумно, като истински делфин.

Но майка му не го остави да се върти наоколо. Отде да знае какво може да му стори човекът? И разгневена, невъздържана, го плесна няколко пъти с гръдните си плавници, като звучни шамари.

Отдръпна се настрана, следвана от обидения малчуган, започна да наблюдава отдалеч подводния художник.

И настръхна. Отсреща, на синята мъгла, се зададе отново акулата чук. Изглежда, бе забравила урока, който й дадоха преди малко.

Ала се успокои на часа. Акулата не се интересуваше вече от делфини. Види се, още помнеше боя. Насочваше се към водолаза. Не направо, а както обикновено, в бавно стесняващи се спирали. И все гледаше да го приближи откъм гърба.

Но той я бе видял отдавна и я следеше с крайчеца на окото си. А когато тя се престраши достатъчно, Циклопа я изтика спокойно назад с късата си тояжка. Безспорно, омаломощена беше хищницата, та да отстъпи пред такава слаба съпротива.

Впрочем не, не отстъпи. Закръжи отново. И отново доближи. Тогава човекът, раздразнен, се наведе да вдигне друга по-дълга тояжка, надебелена към върха.

Видът на това оръжие мигновено й напомни страшния трясък, който за малко не я уби. Акулата тутакси свърна встрани, без да го погледне повече, отмина надолу по рифа.

Човекът сви устни в недоумение, убеден отново, че никога не ще успее да си обясни поведението на тия чудни твари — толкова непоследователни му изглеждаха винаги, при всяка среща. Като пратеници на друг свят. Не би допуснал, че имат памет.

Като отвеждаше детето си по-далеч от водолаза, Свадливата продължи да следи със звуковизора си отминалата стръвница.

Акулата отново се бе заловила с обичайното си занимание — да търси скатове по дъното, като поклащаше уродливата си глава наляво-надясно, та да се оправя по-добре с идващите миризми в дългата й ноздра, разположена отпред на чука — един съвършен мирисов локатор.