Петър Бобев - Тигрицата на океана

Ясно, вече нямаше място за него там, на Мечтания бряг. Трябваше да се махне, да се пресели върху малката плоска скала, Скалата на излишните, където се събираха всички победени в живота мъжкари.

Той се покатери по нацепения, заливан от вълните камък. Огледа тези, сред които бе попаднал, тези, които в миналото бе наблюдавал високомерно от съседния бряг, заобиколен от ухажващите го самки. Бяха все такива като него, изранени, проскубани, сразени. И по-зле от него, старци, които едва се бяха добрали до това късче суша след дългото морско странстване, за да умрат в родината, с обърнати към спомените полуслепи очи. Мършави, бездейно отпуснати, с прогнили зъби и оскубани в боевете жилави мустаци. Редом с болните, дишащи тежко, и сакатите с отхапани плавници от акули и косатки — всички, които в своя отбор природата бе бракувала.

А младежите, неопитни и неукрепнали достатъчно, негодни още според ценза на живота за дом и семейство, след несполучливите си опити да се сдобият с някое местенце на Мечтания бряг, се трупаха на тясната камениста ивица до истинското лежбище. И те изгонени. Но не и отчаяни. Цялата им същност, младостта им знаеха, че бъдещето е тяхно. Ако не това лято, то догодина, по-догодина? Рано или късно?

Стария се отпусна омаломощен върху камъка.

Тук никой никому не обръщаше внимание. Тук никой не пазеше място. Успееш ли да се сместиш, лягай, почивай! Мри!

С грач и вой над острова се виеха облаци от чайки, рибарки, стридояди, албатроси и буревестници, пикираха във водата, грабваха кой каквото търсеше и отново се поемаха във въздуха.

Океанските вълни връхлитаха срещу брега с грохот и гейзери от водни пръски под смръщеното облачно небе, наподобили по цвят базалта на скалите — и те като полиран течен базалт, по който като кварцови жилки танцуваше въздушната мрежа на пяната. А когато се отдръпваха в шуртящи потоци и водопадчета, те оставяха из пукнатините и вдлъбнатините натрошени раковини, празни рачешки брони и омотани водорасли.

Вълна подир вълна, ден и нощ — и непресекващ рев на биещи се самци върху брега. Без сън, без почивка.

А когато след няколко дни започнаха да пристигат женските, врявата стана оглушителна. Два пъти по-малки от мъжките, те прииждаха групово или единично и изпълзяваха на този участък, който си изберяха, най-често на който се бяха родили или те рамите бяха живели предната година. Надигайки се колкото могат по-високо, изпъчени, мъжкарите ги викаха при себе си с гърлено мучене, пристъпваха от лапа на лапа, зъбеха се един на друг, връхлитаха срещу съседите, които опитваха да примамят колебаещите се гостенки. Постепенно цялото пространство се изпълваше с тюлени и тюленки, почти прилепени едни до други, уж обособени, а те в почти слети семейства. Час подир час, след боеве между самците и съскащи свади между женските, всяка от които търсеше да заеме по-гладко местенце за себе си и главно за бъдещата си рожба, врявата почваше да поутихва и в многобройното общежитие се появяваше нещо като ред.

Не по-малко възбудени ставаха и младите самотници, които също се разпълзяваха напред-назад, като някои отново се впускаха в боеве с вече обзавелите се със семейства съпрузи, за да се върнат повторно назад, победени и още по-посрамени.

Само безпомощните старци продължаваха да лежат безучастни в своя приют, свели погледи към плискащите се в тях вълни.

Стария, вече поотпочинал от пътуването и борбата, с позараснали рани, пак взе да обръща очи към някогашното си царство, към харема си, сред който сега се перчеше младият узурпатор. Какво ли чакаше? Нима още не бе изгубил напълно надежда?

Почти през цялото време, докато са на брега, самците не ядат. Разходват натрупаните в сланината им запаси. Какво друго му оставаше на клетника? Старият вече трябваше да запълва времето си с плуване. И сън. Спеше и на брега, и във водата. И сънуваше непрекъснато. Понякога — детството си на същото това място, едва опазващ се да не бъде стъпкан от войнствените мъжкари; друг път — кошмарни нападения на акули, една от друга по-огромни, нападения на калмари, озъбени челюсти на косатки. Сънища, сънища — които го караха да се сепва насън.

Но най-често — самки. Десетки, стотици самки, които мъркаха призивно, които се галеха край него, хапеха врата му. Една от друга по-миловидни, по-любвеобилни. А когато се събудеше, виждаше с огорчение, че те са отстъпили далеч от него, почти недостижими. А той дремеше върху Скалата на излишните, като от време на време се обръщаше по гръб с вирнати лапи да се разхлажда.