Петър Бобев - Тигрицата на океана

Накрай, неиздържал, процеди през зъби:

— Знаете ли какво струва един ден бездействие на експедицията ни?

Тя го погледна смутено.

— С тази рана — добави той, — нямам право да ви пусна под вода, докато не заздравее напълно. Поне една седмица?

— Ще правите други снимки — опита да се оправдае тя.

— То се знае, че ще правим! А вие в това време ще се излежавате, така ли?

Той се наведе гневно напред.

— Отговорете ми, Ева! Аз забранил ли съм болни водолази да слизат под вода?

Тя мълчеше.

— Забранил ли съм да се прави каквото и да е, което аз не съм уточнил предварително? Защо не изпълнявате нарежданията ми? Какво искате? Да ви изгоня ли?

И повече на себе си подхвърли:

— Хомо сапиенс! А само той е годен на алогични постъпки?

После отново се обърна към нея:

— Това трябва да го знаете! Самохвалците, фукльовците не са за водолази? А след като се върнем от тази експедиция, можете да не се смятате за задължена да работите при мен?

Уволняваше я, изхвърляше я на произвола на съдбата.

Отдавна го бе забелязала, нима беше сляпа? Циклопа не можеше да я понася. Търпеше я само за едно — тя не се съмняваше, — търпеше я, за да има жена в кадрите му. Нищо друго не го интересуваше освен филмите му.

Да му отговореше ли и тя по същия начин? Впрочем каква полза? По-добре щеше да бъде, ако си отидеше още на следното пристанище, да го зарежеше като другите. Защо трябваше да усложнява още повече живота, който и без това е умопомрачително сложен?

Но тоя въпрос не можа да премълчи:

— Защо толкова ме мразите, шефе? Той я изгледа високомерно:

— Да мразя! Чуйте, Ева, никого не мразя! И никого не обичам. Никой не заслужава нито обич, нито?

Не довърши. Откъм брега наближи туземно кану с няколко полуголи мъже и деца вътре, сред които седеше брадат посивял мъж с дълго бяло расо, с черни очила, но бос. Безспорно мисионер.

Когато ги наближи достатъчно, той се поизправи и вдигна ръка в благослов.

— Бог да ви помага, братя!

— Амин! — отвърна с досада Циклопа. А тонът на гласа му съвсем не отговаряше на християнския му поздрав.

Мисионерът добави:

— Аз съм патер Себастиан. На тоя бряг живее моето паство. А вие кои сте и какво правите тук?

Циклопа все още не се бе успокоил:

— Вие — що? Любопитство? Или митническа проверка?

— Нито едното, нито другото — отвърна мисионерът. — А грижа, брате, грижа за тия клети чада, които Бог ми е поверил.

Едно дете от кануто скочи във водата и заплува към лодката на чужденците.

Циклопа опита да запали мотора.

— Вижте, отче — през рамо подметна той. — Имам официално разрешение. И не се смятам задължен да давам обяснения всекиму.

Патер Себастиан сви устни. И той беше човек, и той имаше самолюбие, и той не понасяше така изявено незачитане. И то пред енориашите му. Но опита да се овладее:

— Искам да знам, защото Бог ме е поставил тук. Освен мен няма друг, който да се грижи за тия нещастници. Затова питам — какво възнамерявате да правите: туристически хотел или завод за седефени копчета?

— Нито едното, нито другото? Мисионерът се доизказа:

— Днес земята като че ли се сви, стана малка. С вашите самолети, телефони, радио, телевизия. И злото намери възможност да прониква бързо навред. Не остана място за Бога.

— Че вие против прогреса ли сте? — посрещна го заядливо Циклопа.

— Не, братко. Не против прогреса, а против злото, що върви редом с него. Човекът през хилядолетия се е стремял към спокойствие, а сега — към движение. Динамичен век — казвате. И всички са се втурнали да пътуват, някакъв туристически бяс?

Изведнъж той се изправи. Бе видял прорязалата блестяща повърхност черна акулска перка. Изкрещя. Развикаха се и другите.

Чуло тая врява, момчето се обърка. И вместо да се качи в лодката на водолазите, свърна обратно към кануто. И акулата пресече пътя му.

Пред нависналата опасност мисионерът не устоя, съобрази преди другите. И се хвърли във водата, хвана го и го измъкна почти от устата на акулата. Подаде го на хората в кануто, после се хвана в борда, за да се прехвърли и той вътре.

Не успя. Излъгана веднъж, акулата не повтори грешката си. Без да разучава повторно, както обикновено, без да обикаля около набелязаната жертва, тя се метна към него и го налапа. Краката му се озоваха в раззинатата зъбата паст до хълбоците.

Ала изглежда, хапката се оказа преголяма за глътване наведнъж. Натиснала глътката й, тя попречи на трионените челюсти да се затворят. А може би — и сукненото расо, омотано в зъбите й. Акулата се смути за миг — така, с тая странна запушалка в устата.