Петър Бобев: Тигрицата на океана

Заврели се кой където сварил, дочакваха нощта всякакви охлюви, каури и конуси. Полузаровена в тинята, дебнеше плячката си грозна каменна риба, вирнала смъртоносните си шипове, без да разчита на многократно по-дългите, но неотровни игли на таралежите, сред които се потулваше.

Навред щапукаха крабове, като се озъртаха да не връхлети отгоре октоподът, заклетият им враг, който се бе свил в една пукнатина, слял се напълно с нея. Виждаше се само едното му око, сякаш инкрустирано в камъка, оглеждащо владенията си, което ту се разширяваше, ту се свиваше като бленда. Тук-там из тесните пещерички се подаваха мустаците на скрилите се през деня омари, които не допускаха, че враговете им, особено хората, могат да ги измъкват оттам и за мустаците. Краб паяк, маскиран с лишеи и водорасли, пропълзя набързо от една дупка до друга и изчезна, преди октоподът да съобрази какво му предстои. От тясната си пролука подаваше и бързо скриваше озъбена глава пъстра мурена, като все поглеждаше дали и октоподът най-сетне няма да напусне укритието си.

Навред, по пясъка, по самите корали, лазеха подобни на плевелите ветрогони едри, нанизани с бодли морски звезди „трънени венци“. А след тях явно личаха белите пътеки на смъртта, която те бяха причинили, изсмуквайки живите корали и оставяйки подире си само голите им скелети. Те бяха напаст, заплашваща коралите с пълно унищожение. Бариерните рифове, които предпазват бреговете от яростта на вълните, се рушаха, изчезваха. Какво ли бе предизвикало екологичния взрив на опасното бодлокожо? Дали замърсяването на световния океан, или изтребването на охлювите тритони, почти единствените му врагове, ловени от хората за красиви сувенири?

Ева обгърна с един поглед всичко това, вече напълно познато, след което, придружена от оператора и от Циклопа за охрана с взривен харпун в ръка, се насочи към шарещата над дъното акула с празни жадни очи, огрени от хладен блясък, отдалечени на метър едно от друго.

Ненадминат плувец беше шефът, никой не можеше да го отрече. Колкото тромав и непохватен, на вид безпомощен на сушата, толкова самоуверен и пъргав под водата. Сякаш роден в нея, роден за нея.

Както се луташе в някакво нервно очакване, хищницата изведнъж откри зарития в пясъка скат и го налапа, без да си послужи със зъби. Плячката изчезна в устата й тоз час и само опашката остана секунда-две навън, като шибаше бясно по плоската й глава с острия си шип.

Заранта Ева бе забелязала, че има хрема. А шефът забраняваше безусловно всякакво гмуркане при най-малко неразположение. Въпреки това тя не му се бе обадила. Заради някаква си нищо и никаква хремичка?

А и сега! Какъв ли дявол влезе в мозъка й? Без да размисля, без да преценява, забравила може би за пръв път, че има роля на послушна кукла, поддала се на внезапен порив, тя се спусна и хвана акулата за опашката.

Правила го бе не веднъж, не и дваж. При това й се прищя да покаже на кадъра по-вълнуваща сцена, не само обикновен „балет“ пред зловещата хищница.

В мига, когато вече посягаше, се закашля. И се уплаши. Кашлицата понякога може да се окаже фатална за аквалангиста. Изпусна зазъбника на дихателния шланг, започна да се дави.

Едва тогава видя сепнатата от непознатия шум зад гърба й акула, която налиташе насреща. Видя отвратителния чук на главата й с набучените по нея шипове, напомняне за последната съпротива на изядените скатове. Видя и ужасната раззината уста, в която трионените зъби изглеждаха като подредени бели керемиди.

Ева все пак успя да отскочи встрани навреме, имаше достатъчен опит в такива срещи. И с трепет чу нетърпимо отчетливия звук на щракналите напразно челюсти.

В следната секунда усети остра, парлива болка в бедрото. Излъганата хищница се бе отъркала в тялото й може би случайно, а може би и нарочно, за да провери със зъбците по кожата си вкуса на набелязаната жертва.

И чу гърма. Шефът бе успял да настигне нападателката и да я докосне с харпуна. Зашеметена от детонацията, тя се отпусна безпомощно към дъното. След такъв удар обикновено всяка акула загива.

Циклопа даде знак и водолазката, която и без неговата заповед трябваше да стори това, задавена от кашлицата и нахлуващата в устата й вода, стремглаво излетя нагоре.

Хората от лодката я изтеглиха при себе си да се накашля спокойно в безопасност. Прехвърлиха се и шефът с оператора. Свалиха снаряженията.

Ева най-сетне успя да успокои кашлицата си, а операторът превърза ранения й крак. През цялото време шефът седеше при руля мълчалив, с вечно безизразното си обезобразено лице, като я стрелкаше злобно с единственото си око.