Петър Бобев - Тигрицата на океана

Циклопа решаваше бързо. Понеже нямаше подръка друго по-опасно оръжие, той грабна веслото и с все сила стовари противовеса му върху противната чукообразна глава.

Веднъж-дваж!

Зашеметена, акулата изплю прекалено големия си залък и потъна в дълбините. Но преди да изчезне от поглед, Ева успя да види нанизаните по широкото й главище шипове на скатове. На същите места! Значи и акулата беше същата, която нападна и нея! Понякога и това се случва, понякога и след такъв взрив, хищницата оживява.

Изтеглиха пострадалия в лодката. И то тъкмо навреме. Защото само миг след това наоколо закръжиха дузина черни перки. Къде се бяха крили досега, как бяха успели мигновено да усетят шума от борбата и мириса на кръвта?

Ева превърза кървящите рани, сякаш получени от огромен трион.

Почти в безсъзнание от болка и от загубата на кръв, патер Себастиан промълви, като в бълнуване:

— Длъжен бях? Бог ги е поверил на мен? И душите? И телата им? Да ги пазя? От всяко зло? Цивилизацията носи зло? Зло в името на доброто?

Морските лъвове се завръщаха на старото си лежбище, след като цяла зима бяха ловували из морските простори. Първи, както му е редно, пристигаха мъжкарите. Забързани. Който стигнеше по-рано, щеше да заеме по-хубаво място на брега, а това безсъмнено щеше да привлече в харема му повече самки. Всеки искаше да има повече самки — по инстинкт, да остави по-голямо потомство, да осигури безсмъртието на своята собствена наследственост; и по суетност, за да се изтъкне пред другите. Чувството за важност е присъщо на всяка жива твар. Не само на човека.

Старият самец с вече изтъркващите се жълти зъби, живял дълго на тоя свят, знаеше отлично това правило. И то представляваше напоследък предимството му пред по-силните и пъргави младежи, които още не бяха наясно какво искат.

Когато от върха на една по-висока вълна той съгледа родния остров, сякаш полудя. Размаха припряно плавници, понечи да изпревари другите. Но и те не мислеха да изостават. Втурнаха се в бясна гонитба към мечтаното каменисто кътче сред разпенения океан, където се бяха родили, където някои бяха изживели брачното си щастие, а други, младите, се надяваха тепърва да го изживяват.

Стария едва достигна брега, задъхан от напрежение. С бъхтещо в гърдите му сърце. Тогава видя, че е изпреварен от друг, по-млад тюлен. Побеснял от гняв, макар и преуморен, той се хвърли насреща му настървено, с настръхнала грива. Посегна да го захапе за врата. Ала и съперникът му се оказа добър боец. Вирна глава, по-високо от него, изви се и го докопа със зъби за косматата грива. Раздруса я жестоко, затърси да захапе по-дълбоко. Рукна кръв.

Стария разбра, че губи двубоя, убеден вече, че силите, въпреки безсъмнената му опитност, не са като преди. И все пак не смяташе да се предаде. Запъхтян, окървавен, той продължаваше да блъска с гърди врага си, сякаш не усещаше острата болка от раните.

Уви, безполезно! Безпомощен беше срещу устрема на младостта. Чувстваше, че времето му е отминало, че послушен на природните закони, беше длъжен да отстъпи, да даде път на по-жизнената младост, и въпреки това не се оттегляше от борбата. Продължаваше да блъска, да се извърта, да прилага припомнените набързо някога тъй успешни бойни похвати.

Неуморим, неизтощим, съперникът му го изтласкваше стъпка по стъпка извън спорната територия от десетина квадратни метра, застлана с каменен трошляк, която се полага на всеки харем.

Старият предчувстваше какво ще стане, та той знаеше отлично реда в своето племе, но не можеше да го предотврати. Врагът го изтикваше все по-вече във владенията на съседния самец, който безспорно нямаше да остане безучастен. Така и стана. Съседът изръмжа бойния си възглас и връхлетя върху Стария отзад.

Повече не можеше. Победен от един противник, Стария виждаше, че няма никакви изгледи да противостои на двама.

Изрева не толкова от болка, колкото от срам, от отчаяние и побягна, пресрещан и хапан от другите мъжкари, през чиито леговища трябваше да мине в отстъплението си.

И накрая, облян в кръв, раздърпан, стенещ от унижение и мъка, се хвърли обратно в морето, откъдето прииждаха все нови и нови мъжкари, настървени да си осигурят и те някакво местенце под небето. Прииждаха и връхлитаха срещу щастливците, които вече бяха успели да завоюват своите малки царства. По цялото крайбрежие се биеха мъжкари, пълзяха тромаво като исполински гъсеници, блъскаха се — сякаш целият бряг бе оживял, разлюлян като чудовищен земетръс в безредни тъмнокафяви вълни.