Петър Бобев: Тигрицата на океана

По-чувствителните, които впрочем имаха и повече възможности от другите, го зарязваха бързо. При него оставаха само ония, дето нямаха никакви изгледи за успех другаде. Защото в същото време Циклопа, както го наричаха помежду си, плащаше добре. То и работата им беше такава, че трябваше да се заплаща както подобава. В днешната развихрена конкуренция можеше да оцелее само тоя филмов продуцент, който успееше да предложи на пазара по-опасни, по-изключителни кадри от другите. Затова при него идваха все отчаяни хора, които нямаха какво повече да губят в живота. Все неуспели, смазани в жестоката борба леководолази, оператори и техници. И сред тях — Ева. Не по-страхлива от останалите. Също член на ексцентричния клуб „Ездачи на акули“. Всъщност тя беше нещо като примадона в неговите извънредно рисковани постановки. Не толкова поради личните си качества, колкото поради това, че беше жена. А зрителите се вълнуват повече, когато видят нежния пол в опасност.

Яхтата му лежеше закотвена извън рифа, който се подаваше от време на време сред пяната на прибоя като гнили зъби. За да стигнат до лагуната, водолазите трябваше да отиват с лодка. Бяха избрали лагуната заради по-голямото богатство на живот и поради това, че можеха да минат без изкуствено осветление, което е безусловно нужно за снимки в дълбочините.

Задачата тоя път беше проста — Ева да мине няколко пъти пред една акула чук. Замисълът беше ясен — съпоставка на красотата и нежността с уродливата кръвожадност в един план сред прелестите на кораловия риф.

Един водолаз, който плуваше редом с лодката, съгледа нужната им статистка, привидно равнодушна, отгоре заприличала на чертожен линеал с напречната си глава, която сновеше сред надигащите се коралови блокове като древни развалини, обрасли с нацъфтели пълзящи растения.

Пръв скочи шефът. Да разучи, да провери. Сред смелчаците си той беше най-смелият. Това никой не му оспорваше въпреки неприязънта си към него. Сякаш разум и воля, без никакви чувства — само разумно безстрашие.

Той се върна скоро на повърхността и даде знак да започнат. Чак тогава се спусна операторът, за да заеме навреме удобна позиция, последван на часа от Ева, безразлична към всичко както винаги и послушна като робот.

Тя се гмурна под вода и се застоя на място в очакване на по-нататъшните заповеди. Това харесваше шефът у нея, тази пълна липса на инициатива, едновременно жизнена и силна, издръжлива на всякакви усилия, а в същото време безволна. И безучастна към опасностите като кукла. Сякаш не ги забелязваше. Сякаш и сега не виждаше четириметровото чудовище, което сновеше над дъното, на външен вид по-безучастно и от нея.

А всъщност виждаше. Виждаше всичко. И акулата чук, и обкръжаващия я разкошен подводен пейзаж, същински жив калейдоскоп. Като картина на побъркан художник. На сушата никога не може да се види такъв невероятен, дори неправдоподобен колорит.

В междините на белия пясък, по който играеха подвижните като живак слънчеви отблясъци, се извишаваха чудноватите постройки на коралите, сякаш приказен декор за джуджета от сини храсти и дръвчета редом с гигантски гъби и лишеи, израсли пред фантастични пещери и странни непознати храмове. Редом с огромните буци на меандровите корали, наподобили оголени мозъци на невиждани великани, протягаха нагоре клони като набучени в земята трофеи от еленови рога мадрепорите. Все едно куполи на затрупани в пустинята джамии се надигаха масивите на поритите. А върху тях растяха висящи градини от варовикови водорасли, проснати като жилава мрежа, мъхове и червеи, по-пищно обагрени от всяко земно цвете. С тях опитваха да се мерят по красота само морските плужеци, които с ярките си багри предупреждават враговете, че не са за ядене.

И всичко — в синкава омара. Дори най-тежките коралови струпвания изглеждаха някак призрачно леки, въздушни, неземни.

Наоколо пърхаха пъстри рибки като украшения за елха: риби пеперуди със златисти и сини ивици, риби папагали, огнени крилатки, опасни скорпени, риби хирурзи с остри скалпелчета до опашките, риби флейти с такива трагични изражения на муцуните, сякаш всеки миг ще се разплачат подобно на крокодилите за жертвите си.

А под тях, по дъното, се полюшкваха плавно дългите пискюли на горгониите и пурпурните морски пера, ще речеш раздухвани от вятъра пламъци, между които люлееха като кобри глави до половина скрити в пясъка тръбни змиорки. Гълтаха пясъка колбасовидни холотурии. Яркосини морски звезди пълзяха на разни посоки в търсене на миди.