Петър Бобев: Тигрицата на океана

В този миг чуха гърмежа. Не можеха да допуснат, че този метален кит — корабът, по който се суетяха, както рачета щапукат по плаващо дърво, някакви малки същества, колкото една хапка за косатка, ще се намеси в тяхната саморазправа. Не можеха и да предположат, че хората искаха да ги прогонят не заради друго, а от жал към загиващия кашалот. Същите хора, които по-безпощадно от всички морски стръвници изтребват събратята му.

Чак когато Клюмналия плавник изръмжа от болка, схванаха опасността. Изоставиха лова си и се скупчиха край окървавения си повелител. Харпунната граната беше заседнала в основата на опашката му, но по някакво чудо не бе избухнала.

Самките се въртяха около ранения и се чудеха как да помогнат. Пък и не знаеха колко тежко е пострадал. По-наблюдателна от другите, майката на Глухото захапа въжето на харпуна. Прецени, че то е връзката с опасността. Загриза го ядно. Подражавайки й, заръфаха и останалите. Китобойците гледаха смаяни, дори неволно възхитени, тая чудна проява на другарска взаимопомощ. И преди те да преценят какво да предприемат по-нататък, якото въже се оказа разкъсано от острите зъби, а пострадалият водач — освободен.

С отпадащи сили той даде нареждането си за отстъпление и опита да заеме водаческото си място отпред, пред всички. Уви, напразно! Взе да изостава. От изтичащата кръв усети непознато досега отмаляване, почна да губи съзнание. Но не издаваше сигнала за бедствие — още не бе почнал да се дави. Още пазеше мъжкото си достойнство.

Смутени, самките объркаха реда си, засуетиха се — едни продължиха пътя си по-далеч от опасното метално чудовище, което убиваше като калмар с изхвърляно напред пипало; други, верни на дисциплината, а може би и на някаква привързаност, доскорошни любимки на самеца, изостанаха назад в колебливи опити да се върнат при него.

Следвал ги неотстъпно досега, дочакал най-сетне своя час, белязаният самец връхлетя върху обезсиления водач. Блъсна го с глава в гърба, до самата рана, с жестокото желание да му причини по-силна болка. И одра носа си в гранатата, която и при тоя удар не избухна. С разкървавена муцуна той нападна повторно, тоя път в корема.

И Клюмналия плавник не издържа. Изскимтя тихо, признал поражението си. Победителят не искаше повече. Заряза го и се втурна към суетящото се женско стадо. Издаде мъжкия си призив и ги поведе напред, по-далеч от предишния им покровител.

Майката на Глухото се обърна назад, улови в ултразвуковото си зрение отпуснатия безпомощно силует на доскорошния си водач и съпруг, после, покорна на родовия закон, догони отминаващите си сродници, като подканваше с леки докосвания на плавник изоставащото си глухо дете.

Огромната бяла акула плуваше лениво почти до повърхността, над която при всяко отминаване на вълната се подаваше високата й гръбна перка. В действителност акулите не плуват, те по-право летят. Защото са по-тежки от водата и ако не се движат, ще потънат.

Над нея синееше съвсем ясно небе. Ясно и тихо, без никакъв полъх. Толкова тихо, че гигантските албатроси, които не умеят да планират без вятър, бяха накацали във водата и се полюшкваха от вълните.

Винаги гладна, акулата се насочи към един от тях, в бързината забравила да се скрие под водата. И албатросът, зърнал гръбната й перка, истински символ на смъртта, се надигна и затича по повърхността да се засили. Пое се във въздуха само десетина метра, но те се оказаха достатъчни да се измъкне от щракналите зад корема му челюсти.

Хищницата не повтори опита си, убедена от много несполуки, че повече не ще й се удаде да издебне предпазливите птици.

Продължи пътя си, все така гладна. Както винаги. От първия час, в който се бе появила на света. Още оттогава, в мрака на майчината утроба, когато изяде намиращите се редом с нея свои братя и сестри. И после навън, на свобода, когато побягна в ужас от своята майка, за която не подозираше дори колко са близки, понеже по нищо не я различаваше от останалите врагове. Понеже и тя, рождената й майка, като останалите врагове налетя да я налапа, та едва свари да се изплъзне от озъбената й уста. И когато, умален стократно двойник на майка си, впиваше зъбки във всяка по-слаба от нея твар. Без да е видяла безгрижно детство, без родителска закрила. Саможива, не чакаща и не познаваща пощада. Акулски живот!

Та досега. Все така. Гонена безспир през синия простор, послушна на вечно ненаситения си глад. Зла, настървена. Обречена като неотменно проклятие на вечно движение без нито миг покой — при лов и в почивка. Дори насън. Създадена така от природата, че да не спира, за да могат хрилете й да се промиват от протичащата през тях вода. За да диша, трябваше да се движи. Спреше ли, дори за малко, почваше да се задушава.