Петър Бобев: Тигрицата на океана

Ала и делфините знаят това добре. Дори по-добре от враговете си. Затова винаги оставят часовои, които да бодърстват и да следят за опасност.

Тая нощ, въпреки че не бе длъжна да дежури, младата раздразнителна делфинка по прякор Свадливата, която напоследък страдаше от болки в гръбнака, улови в звуковия си прожектор прокрадващата се хищница преди онези, които бяха натоварени да пазят. Хората, които смятат, че знаят много, щом като на всяка болка дават име, биха нарекли нейното страдание „артрит“. Свадливата изпищя сигнала за опасност и се приближи до детето си, след което ведно с мигновено разбуденото стадо се втурна на север.

Акулата се врътна разочарована. Не опита да ги преследва. Съзнаваше колко е безполезно такова начинание. Дори опита и тя да поспи, макар и гладна. Но и насън не преставаше да се движи с реактивни тласъци на водата през хрилете си. Трябваше да се движи. Все напред, без спирка, от раждането до смъртта!

А това? Не само страничната й линия, много по-чувствителна на звуци, а и ушите й уловиха бумтежа на кораба. Разсънена мигновено, акулата се спусна нататък. Много често намираше нещо за хапване подир тия бучащи чудовища — всякакви изхвърлени зад борда отпадъци.

Сега беше друго. Ноздрите й уловиха силния мирис на сардини. И на страх. На множество смъртно уплашени риби.

Водена от тоя мирис и от шума на пляскащите перки, тя ги видя скоро. След кораба се влачеше плътно набит с риба трал. Акулата не се и двоуми. Забравила обичайната си предпазливост, тя връхлетя. Сгриза с подобните на бръсначи зъби опънатата мрежа и в устата й рукна истински порой от хукнали да се спасяват сребристи сардини. На нея й остана само да гълта и да гълта, колкото може по-бързо.

Най-сетне, преситена, с препълнен стомах, гладницата изостави ограбения траулер, който продължаваше напред, улисан да дебне с ехолота си рибните пасажи, за да ги вкарва в издънения трал.

Откога не е бивала тъй сита!

И сякаш цялото население на морето разбра това. Всички, които досега бягаха панически при нейното приближаване, вече съвсем непредпазливо се заиграваха почти пред носа й.

Тогава, в тая сладостна тежест на преяждането, съвсем неочаквано я сполетя бедата. Откъде ли би могла да допусне, че рибата меч, която се стрелкаше напред-назад в далечината, е побесняла от пълчищата рибешки въшки, които я бяха облазили цялата — от устата до опашката — и че диреше кому да излее беса си. Връхлиташе върху всяко живо същество, върху всеки предмет, който се мернеше пред очите й.

Преди акулата да си даде сметка какво става, никога не допускала, че това може да се случи, рибата меч се стрелна към нея, по-бърза от прелитащите във въздуха албатроси, и заби двуметровия си меч в тялото й, прониза го малко пред опашния ствол.

Акулата се вцепени несъзнателно, стегна мускули и при това страшно, това свръхмощно напрежение мечът се натроши на парчета, които заседнаха в гръбнака й.

Не предвидила този край, обезоръжената риба отскочи назад, за да налети повторно. Блъсна се в яката й кожа с вече безопасната си муцуна и сякаш чак тогава осъзнала безпомощността си, се врътна назад, изчезна в далечината.

Акулата стоеше на място, замаяна от станалото, скована, с изтичаща кръв. Ала не за дълго. Защото почваше да се задушава. За да оживее, трябваше да се движи. Длъжна беше?

И не само заради дишането. А и заради другото. Примамени от кръвта, наоколо се събираха безброй други акули: сини, дългоръки, мако, нейни събратя, които друг път не биха дръзнали да се мернат пред очите й. А сега кръжаха край нея, наистина отдалеч, но все повече стесняваха кръговете си, дебнеха я да отпадне толкова, че да се справят с нея.

Чакаха?

Нека чакат! Тя нямаше да им се даде! Нямаше?

С неописуемо усилие на волята размърда опашния плавник. И не само усети болката, ами и чу изпращяването в тъканите й на натрошеното вражо острие. Схванатата опашка вече не можеше да придаде на тялото й предишната скорост.

Въпреки това! Дори така, съвсем бавно, но щеше да плува! Нямаше да се предаде?

Целият му екип го смяташе направо непоносим. И то не само поради отблъскващата му външност — обгорено, плисирано в безредни светли и червени белези лице, върху което не личаха никакви човешки черти освен една скована вечно зла гримаса, наподобяваща усмивка; схванат в коляното, куц крак и сляпо ляво око, закрито с черна превръзка. Главно поради характера му. Такъв груб, невъздържан, готов за най-дребна нередност да обсипе провинения с куп ругатни.