Петър Бобев: Тигрицата на океана

А той сякаш нямаше край.

Най-разтревожен, без да го издава, беше водачът. Защото си припомняше ясно, все едно отново го виждаше, надживяното по чудо премеждие. Беше преди години, преди да завладее след тежък двубой водачеството на това стадо. Плуваха шест млади самеца. Все така пленени от леда. И не можеха да открият какъв да е процеп в него. Накрай единият не издържа. Взе да се дави. И изпищя сигнала за помощ. Тъкмо когато Клюмналия плавник вече бе открил с ехолокатора си в далечината свободно от лед море. Без да си дадат сметка, че тук, под ледения покрив, никой не е в състояние да помогне, другарите му се спуснаха да го издигнат на повърхността. То се знае, без успех. И не го напуснаха, докато не загинаха всички. Единствен Клюмналия плавник оцеля. Престанал да чува виковете им за помощ, полузадушен, почти в безсъзнание той успя да преплува останалото разстояние и да се измъкне от коварната клопка.

Този път имаха щастие. Звуковият му прожектор улови изплуващия от недостижимите за никоя косатка дълбочини тюлен на Уедел. Самецът прецени мигновено — значи наблизо трябваше да се намира отдушникът му. И скоро го откри. Малък кръгъл отвор в леда, през който всички отново поеха въздух по установения ред.

Видял враговете край дома си, тюленът, който също бе привършил въздуха си при дългия придънен лов, изплува отвесно към друга своя дупка, благоразумно поддържана за подобни случаи, подхвърли се на снега и запълзя тромаво по-далеч от нея.

Поведено от водача, стадото отново пое по своя подводен път. Ледът изтъняваше, ставаше все по-прозрачен, по-често разсичан от дълги накривени пукнатини, като се превръщаше в подмятан от вълните трошляк, подобен на начупено матово стъкло.

Косатките заплуваха по-спокойно. Дори се заиграха, заподхвърляха осемдесетметровите си туловища в плавни скокове над повърхността.

След късия мрачен ден настъпваше дълга антарктическа нощ. Мъглите се ометоха нанякъде, а по изчистеното от облаци небе заиграха пламтящите воали на полярното сияние, по-искрящо и по-замайващо от най-яркото светене на морето.

Едва сега усетиха глада, за който почти бяха забравили по време на опасната одисея под ледовете. Без да нарушават походния си строй, всеки опитваше да хване нещо пътем, да се позасити някак си. Подражавайки на другите, Глухото също подгони някаква плячка, но скоро я изгуби от поглед. Наложи се пак майка му да му улови едра риба треска и да му я подаде с уста.

Лишено от слух, от най-точното си сетиво, то вече не можеше да стори това само. Какво ли щеше да прави, когато тя по силата на природните закони престанеше да го храни, когато водачът го изгонеше от стадото?

Тревогата изпълваше цялото сърце на клетата майка. Улисана в грижи по детето си, тя самата не успяваше да ловува както трябва, почваше и тя да слабее, сякаш обречена да загине ведно с него. В семейството едрата плячка се дели на всички, но дребната, а тя е главната им прехрана — риби и калмари — всеки сам си набавя.

Върху един плаващ леден блок водачът съзря строени в редица пингвини. Уплашени от приближаването на хищното стадо, те бяха потърсили спасение върху тая крехка суша. Но безуспешно. Клюмналия плавник подаде сигнала си, после, изплувал под леда, го надигна с гръб. Нещастните нелетящи птици, неуспели да се задържат върху хлъзгавата му повърхност, се изсипаха във водата. И косатките на часа си ги поделиха.

Тогава Клюмналия плавник усети идващия съперник. Не го изчака да приближи повече, а нападна пръв. Връхлетя насреща му озъбен, с щракнали челюсти.

Не по-дребен от него на ръст, с голям белег от акулски зъби на главата, чуждият самец не отстъпи пред заплахата. Озъби се и той, приготви се за борба, увиснал косо надолу с главата.

Никой водач на стадо не е годен да понесе такова предизвикателство. Без да се колебае, Клюмналия плавник връхлетя насреща му, бърз и решителен. Мина като запокитена скала под корема му и го перна с основата на опашката си. После се обърна, готов тоя път да захапе по всички правила на боя. Ала не стана нужда. Зашеметен от изненадващия удар, натрапникът обърна позорно назад.

Клюмналия плавник не го догони. То противоречеше на родовите му закони. При това не беше сигурен дали, докато той се разправя с нахалника, друг нямаше да заеме мястото му. Затова, прегладнял, поведе отново харема на север. Трябваше да намери храна, много храна, да засити наведнъж дивия им глад. За целта не бяха достатъчни дребните риби и калмари, трошици за ненаситните им гърла, с които женските му и децата се залъгваха пътем, повече за игра.