Петър Бобев - Тигрицата на океана

Наближаваха сушата, където възнамеряваха да си поиграят из топлите плитчини, по-далеч от опасните дълбокоморски страшилища, да се поотпуснат, а децата да се налудуват до насита.

Плуваха ту до повърхността, ту над повърхността, децата възседнали вълните на майките си, където водният поток от движението на майчините тела ги носеше почти без никакви техни усилия. Ехото от щракащите им звуци ги бе уведомило отдавна, че наближават брега.

Но и за да го видят с очи, те подскачаха групово нависоко и оглеждаха морето пред себе си. Свадливата го забеляза първа — лека зеленина над пяната на прибоя.

Във въздуха прелитаха с крясък птици, отиващи към морето и завръщащи се към сушата с пълни човки и гуши. Крадливи фрегати пресрещаха завръщащите се пеликани, чайки и фаетони, нападаха ги яростно, докато жертвите им захвърлеха уловената плячка, и я догонваха, преди да падне във водата. Открили бяха за себе си, че е по-изгодно да се ползват от чуждия труд.

Ето и стръмния склон, от който рифът се спуска към дълбините. Тук е любимото свърталище на тоновете, баракудите и акулите, които причакват жертвите си, когато преминават към плитчините или се връщат назад, подгонвани от отлива.

Всъщност вече нямаше риф, имаше само някакви сриващи се останки от някогашните мощни постройки на коралите, унищожени напълно от нашествието на трънените венци и доразрушени от прибоя. Нямаше риф, нямаше и вътрешна лагуна. Само — полегато дъно, затрупано с коралов трошляк и празни раковини, премятани от вълните, които връхлитаха направо върху брега, подравяха пясъка, отвличаха го със себе си и оголваха корените на панданусите и палмите, полегнали на всички страни безредно, начупени и изсъхнали.

Делфините не спряха тук, на Мъртвия бряг, а продължиха на запад, където виждаха с ушите си още съществуващ жив риф. Навлязоха в лагуната. И мигом се заиграха, подгониха не от глад, а на шега уплашените от тяхното втурване рифови обитатели, които хукнаха да се спасяват кой където свари.

Свадливата, която бързаше да покаже колкото може повече делфински умения на детето си, съгледа два шарени мустака, подаващи се от една дупка, захапа ги и измъкна спотаилата се там лангуста. С омарите, чиито мустаци също така висяха от амбразурите си, не се закачаше. Уважаваше зъбатите им клещи. Пусна лангустата така, че малкото да я хване. Но когато то несръчно я изтърва, тя отново я улови и му я подаде.

Забавляваха се, докато я превърнаха на парцал. И я оставиха. После майката съгледа зарилия се в пясъка скат. Изцвърча сигнала си за внимание и се спусна надолу. Показа на сина си как се хваща такава опасна риба — никъде другаде, само за края на опашката, та да обезвреди единственото му оръжие, отровния шип. Обезумял от уплаха, напълно обезвреден, скатът се мята дълго пред главата й, догонван и хапан от делфинчето.

Той също не ставаше за храна, само за забавление, като лангустата. Радостта на единия често означава мъка за другия. Накрая, зашеметена от играта им, плоската риба едва намери сили, след като я пуснаха, да достигне дъното и отново да се зарови в пясъка.

Улисани, майката и синът не забелязаха приближаването на акулата чук. Когато се озова лице в лице пред озъбената й муцуна, малкото изпищя от ужас. Първа се хвърли на помощ, то се знае, майката. Умееше да се бие не само със съседките си, но и с опасните врагове. Тя изсвири сигнала за опасност и връхлетя. С целия устрем на самоотверженото си майчино сърце се блъсна с глава в корема на хищницата, която, сепната от неочакваната болка, заряза по-дребната плячка, за да нападне по-едрата.

Това се оказа погрешно, това малко забавяне. Ако не бе то, навярно вече щеше да бяга с пълна уста. Тоя път всички делфини се нахвърлиха отгоре й, заудряха я с чела в хрилете, по цялото тяло. Едва накрая, когато се видя вдигната във въздуха, стръвницата се досети за подлия им план — искаха да я задушат, като я задържат обездвижена, без вода, във въздуха.

Най-ожесточено я подмяташе Свадливата, не само поради буйния си нрав, повече защото защитаваше детето си. И така, над повърхността, погледна наоколо. Откъм океана се надигаха гигантски вълни, гонени от пасата. И люлееха плавно закотвената яхта. На палубата се мяркаха хора, заети със своите си човешки работи. И една жена с бинтован крак, която се вглеждаше напрегнато към лагуната. Вълни — една подир друга. Извисяваха се като бляскави хълмове пред рифа и с яростен рев се разбиваха в нащърбения му гребен. А отсам него водата изглеждаше съвсем спокойна. Изумрудено искряща. Леки сатенени дипли, приглушен отклик на прибоя, накъдряха едва доловимо повърхнината й.