Петър Бобев - Тигрицата на океана

Върхът на изкуството им се оказа номерът с фуражката, капитанската фуражка на Циклопа, която не друг, а той самият на шега постави върху главата на пленницата си. И тя я издуха леко през дихалото си, вдигна я във въздуха, и то така, че да се застои на място, без да отлита, без да пада. Само да виси на метър над главата й. Като някакъв факир — Голиат.

— Вие сте родена дресьорка — бе подметнал някой.

Но Ева знаеше. Това не беше дресура. Дресурата е друго — налагане една воля над друга. На човека над животното. А тук имаше дружба, взаимно разбирателство, желание да се угоди на другаря.

Яхтата се носеше по своя път на малка скорост, а подир нея, в леко запенената й диря се влачеше, като се поклащаше плавно, теглената клетка със затворената вътре косатка.

На двеста-триста метра напред лудуваха делфини. Две манти, малка и голяма, подскачаха над водата, подобни на ескортиран от изтребител тежък бомбардировач, отгоре черни с кореми от бял емайл. Корифени с неописуеми разцветки, подобни на живи спектри преследваха ята летящи риби. Вдясно, на не повече от половин миля, пускаха фонтани стадо кашалоти — единични, наклонени наляво водни пръски. Летяха птици. Като че ли закачен над мачтата, позираше огромен албатрос. Сякаш изкуствен. Дори по въртенето на главата си наподобяваше повече играчка, отколкото живо същество.

Редом с клетката Ева съгледа някаква белезникава маса с оловни отблясъци. На големина колкото Хекуба. При изплуването й по-близо до повърхността я разпозна. Акулите са царете на морето, бялата акула е цар на царете.

Това беше Схванатата. Наистина, по-бавна от сестрите си, но достатъчно бърза да следва кораба при тоя му ход.

Ева я наблюдаваше неспокойно. Дали щеше да нападне?

Но не нападаше. Явно, смущаваше я дървената решетка, зад която се намираше толкова месо и тъй неподвижно. Боеше се не от косатката, а от някоя нова човешка подлост.

Потъваше надолу, сякаш се стопяваше в морската синина, после отново изплуваше. И то тъй близо, че по гърба й се виждаше как играе мрежата на пречупените от вълните слънчеви лъчи.

Някога са вярвали в това — щом акула следва кораб, значи някой ще умре на борда.

Безспорно, тая не предвещаваше нищо. И все пак, опасна беше — поне за Хекуба.

Привечер, преди още барометърът да покаже някаква промяна, закован на „хубаво време“, Ева забеляза изчезването на птиците от порозовелия небосклон, по който полазваха изкривени облачни нишки като гигантски отскубнати нокти. Може би се прибираха за сън на сушата. Но изчезнаха и делфините. Кашалотите свиха на север, изгубиха се и те от поглед. Дори и бялата акула потъна в дълбините. И мантите, и корифените, и летящите риби. Морето опустя съвсем.

Тогава Циклопа заповяда:

— Затваряй люковете! Ева се прибра бързо.

— Какво има?

— Барометърът пада! Катастрофално!

И сам хвана руля от дежурния да отклони кораба от пътя на приближаващия, внезапно зародил се тайфун.

— А Хекуба? — пошепна смутена Ева. Той се сопна:

— Сега мисля как да спася яхтата. И хората. Затова не ми пречете на мостика! А се прибирайте!

Без да го вижда, цялото й същество усещаше приближаването на нещо страховито, някакво заплашително напрежение. И задух. Неусетно цялото небе се бе опушило. Океанът просветваше с мрачен сивкав блясък, сякаш не вода, а люспестата кожа на тръпнещо исполинско влечуго. В далечината се трупаха плътни облаци като тъмно синя стена, която бързо се носеше насреща им. И откъм нея, огрявана от мъждукащите сияния на още безшумните мълнии, достигна някакъв стенещ звук, който се усилваше всеки миг. Лъхна ги вълна от хладен въздух като изблъвнато дихание на дълбините.

Настъпващата стена се уплътни, разчлени се. Откроиха се грамади от черни облаци с кехлибарени очертания, под които се стелеха ниско над водата дрипави мъгли. Започнаха да се долавят откъслечни отзвуци на гръмотевици.

Вълните нарастваха бързо, източваха се, заострени, разпенени. Корабът взе да накуцва, подмятан от безредния им танц.

Тогава плисна и дъждът. Но не отвесно, както се полага, а хоризонтално, понесен от побеснелия вихър, който плющеше като камшик. Облаците надвиснаха толкова ниско, сякаш да ги докоснеш с ръка. Яхтата зариваше нос във вълните и пред нея се разперваха ветрила от пяна. Стеснилият се кръгозор полудя. Заподскача и той нагоре-надолу, наляво-надясно. А дъждът плющеше и тропаше по каютите като картечница.

Какво ли ставаше с клетката? Здрава ли бе още? Можеше ли да оцелее и клетата затворничка в нея?