Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Той упорито пренебрегна факта, че тя би могла да го нарани — че е възможно да бъде наранен — и се съсредоточи върху моментната ситуация.

— Твърдоглава си.

— Постъпвам така, както смятам за правилно. Това е единственият начин, по който мога да се справям с нещата. Повярвай ми, премислила съм всичко, претеглила съм възможностите. Пренасянето ти тук не е подходящо решение.

— Покани ме на вечеря — внезапно предложи той.

— Искаш да дойдеш на вечеря?

— Така ще мога да опозная децата, да свикнат да бъда около тях.

— Кой сега е твърдоглав? — Но тя въздъхна. Това бе разумен компромис. — Добре, идваш в седем и половина и си тръгваш в десет.

— Ще можем ли да се натискаме на канапето, след като децата си легнат?

— Може би. Сега си тръгвай.

— Няма ли да ме целунеш за довиждане?

Тя пое дълбоко въздух и го целуна строго по бузата.

— Работно време — рече и се разсмя, щом той я сграбчи в прегръдките си. — Рейф, точно пред прозореца сме. Аз…

Думите й заглъхнаха, когато той впи устни в нейните.

— Нека им дадем повод да говорят.

А на нея нещо, върху което да мисли, каза си той. По дяволите, тя щеше да мисли доста за Рейф Макейд.

Захапа устната й, сетне я освободи от прегръдките си и бавно се отправи към вратата.

Една пресечка по-надолу Каси седеше в офиса на Девин, сплела пръсти в скута си. Знаеше, че би трябвало да й бъде по-лесно, задето шерифът е Девин, когото познаваше от съвсем малко дете. Но това само увеличаваше срама й.

— Извинявай, имаше много клиенти и едва сега успях да си взема обедната почивка.

— Няма нищо, Каси. — Беше му станало навик да разговаря с нея тихо, както се говори на ранена птичка. — Попълнил съм всички документи. Ти трябва само да подпишеш.

— Той няма да отиде в затвора.

Леден юмрук сграбчи сърцето му.

— Не.

— Защото му позволявах да ме бие?

— Не. — Искаше му се да се протегне и да успокои нервните й ръце. Но бюрото беше между двамата, служебна бариера. — Той призна, че те е удрял, но съдът взе под внимание други неща. Проблемът му с пиенето, загубата на работата. Той ще трябва да отиде на лечение, да докладва на надзорника, отговарящ за условната му присъда. Да не се забърква в неприятности.

— Това може да се окаже добре за него. — Тя вдигна очи, сетне отново бързо ти сведе. — Лечението. Ако спре да пие, може би всичко ще бъде наред.

— Да. — И ще може да продава сладолед в ада, помисли си Девин. — Междувременно ти трябва да се защитиш. Ето защо ти е нужна забранителната заповед.

Тя отново вдигна очи и този път срещна погледа му.

— Този документ ще му попречи да се върне?

Девин извади цигара от пакета си, сетне я хвърли на бюрото. Когато заговори, гласът му бе хладен и делови.

— Ще му попречи да приближава до теб. Няма да може да идва в закусвалнята, когато работиш там. Няма да може да се приближи до теб на улицата или да дойде в къщата на Рийгън, докато ти живееш там. Ако наруши, което и да е от тези правила, изпитателния му срок ще бъде прекратен и ще лежи в затвора година и половина.

— Той знае ли това?

— Уведомен е.

Тя навлажни устни. Джо нямаше да може да приближи до нея. Мисълта се въртеше в главата й. След като не можеше да приближи до нея, не би могъл да я удари.

— Само трябва да подпиша.

— Да, нищо друго. — Девин стана, заобиколи бюрото и й подаде химикалка. Тъй като Каси не посегна да я вземе, той с мъка потисна ругатнята си. — Каси, какво искаш? Можеш ли просто да ми кажеш какво искаш?

Тя поклати глава и взе химикалката. Бързо написа името си, сякаш действието й причиняваше болка.

— Зная, че ти създадох много неприятности, Девин.

— Това ми е работата.

— Ти си добър шериф. — Мъжът изненадано я погледна и тя се усмихна. — Разбираш си от работата и се отнасяш добре с хората. Всички знаят, че могат да разчитат на теб. Мама винаги казваше, че ти и братята ти ще свършите зад решетките. — Каси се изчерви и се втренчи в пода. — Извинявай. Това беше глупаво.

— Не, не беше. Аз самият мислех така. — Той се усмихна, защото докато говореше, Каси му бе заприличала на момичето, което навремето познаваше. — Знаеш ли, Кас, това е най-дългата малка реч, която съм чул от теб от близо десет години.

— Винаги говоря глупости.

— Не е вярно. — Девин леко повдигна брадичката й, преди да осъзнае какво прави и в същия миг тя се сви като уплашена кошута. Той внимателно отмести ръката си и приседна на бюрото. — Как са децата?

— Добре са. По-добре.

— Справяте ли се в жилището на Рийгън?