Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

— Предполагам, дори и в малките градчета настъпват промени.

— Така е. — Незнайно защо това го раздразни. — Обичаш ли италианска храна?

— Да. Но най-близкият италиански ресторант е от другата страна на реката в Западна Вирджиния, Не може ли да се срещнем в кафенето на Ед?

— Не. Ще хапнем италиански специалитет. Ще дойда към шест и половина. — За да прецени времето си, той извади часовника от джоба си. — Да, ще успея до шест и половина.

— Хубав е. — Тя прекоси стаята и внимателно хвана с два пръста китката на Рейф, за да огледа по-хубаво часовника. — Хм… американска изработка, средата на деветнайсети век. — Вече преценила качествата, обърна часовника, за да разгледа задния капак. — Чисто сребро, в добро състояние. Давам ти за него седемдесет и пет долара.

— Платих деветдесет.

Рийгън се разсмя и отметна коси.

— Значи си сключил страхотна сделка. Струва сто и петдесет. — Младата жена го стрелна с поглед. — Не приличаш на мъжете, които носят джобни часовници.

— Ръчните непрестанно ги чупя. — Искаше му се да я докосне. Тя изглеждаше толкова спретната и чиста, та безкрайно се изкушаваше да я пораздърпа. — Жалко, че ръцете ми са мръсни.

Рийгън мигновено застана нащрек, пусна китката му и избърса длани една в друга.

— Лицето ти също. Но въпреки това си хубав. — Тя нагласи презрамката на куфарчето си и отстъпи назад. — До шест и половина тогава. И не забравяй папките.

За трети път сменяше дрехите си, когато се опомни. Деловата вечеря си е делова вечеря, каза си Рийгън. Външният вид е много важен, но е на второ място.

Прехапа устни и се запита дали все пак не е по-добре да облече късата черна рокля.

Не, не, не. Ядосана на себе си, тя грабна четката за коса. Най-добре е да облече нещо непретенциозно. Ресторантът в Западна Вирджиния беше обикновен, с домашна обстановка. Сако, панталон и тъмнозелена копринена блуза щяха да свършат работа. Можеше да сложи брошка от лунен камък на ревера, но висящите обеци като че ли бяха прекалено екстравагантни. Накрая се спря на обикновени златни халки.

По дяволите. Захвърли четката и нахлузи велурените си боти. Нямаше да си позволи да падне в капана и да мисли за тази вечеря като за среща. Не искаше да ходи на срещи с Рейф Макейд. Точно сега, когато бизнесът й показваше изгледи за успешно развитие, не искаше да ходи на срещи с никого.

Ако някога вземеше решение да започне стабилна връзка, то щеше да стане след три години. Най-малко. Никога нямаше да повтори грешката на майка си и да разчита на някой друг за емоционална и финансова подкрепа. Първо трябваше да се увери, че е независима, обезпечена и осигурена. А после ще мисли дали желае да сподели живота си с някого.

Никой нямаше да й казва дали да работи, или не. Никога нямаше да й се налага да иска пари от някой мъж, за да си купи рокля. На родителите й може би им харесваше да живеят по този начин — те наистина винаги изглеждаха щастливи. Но Рийгън Бишъп не желаеше такъв живот.

Жалко, че Рейф бе тъй опасно привлекателен. И толкова точен, отбеляза тя, щом чу почукването на вратата.

Добила увереност след тези размишления, тя излезе от спалнята, прекоси малката уютно обзаведена всекидневна и отвори вратата.

Твърде жалко наистина, повтори си за последен път.

Мъжът се усмихна и прекрасните му зелени очи се плъзнаха по тялото й.

— Изглеждаш добре. — Преди да успее да го възпре, той леко я целуна по устните.

— Ще си взема палтото — подхвърли тя и изведнъж млъкна, все още незатворила вратата. — Какво е това?

— Това ли? — кимна той към пликовете, които носеше. — Това е вечерята. Къде ти е кухнята?

— Аз… — Мъжът влезе и затвори вратата с крак. — Мислех, че ще вечеряме навън.

— Казах, че ще хапнем италианска храна. — Рейф прецени набързо стаята. Дамски столове, блестящи маси, хубави малки украшения и свежи цветя. Личи си женското присъствие, мина му през ума. Само портретът на тъжната крава над канапето, внасяше шеговита нотка. — Хубаво местенце.

— Да не искаш да кажеш, че ще ми сготвиш вечеря?

— Това е най-бързият начин да заведеш една жена в леглото, без да използваш физически контакт. Кухнята натам ли е?

Когато най-сетне успя да затвори уста, Рийгън последва мъжа в кухненския бокс до трапезарията.

— Не зависи ли от това колко добре готвиш?

Доволен от отговора й, той се усмихна и започна да изважда продуктите от пликовете.

— Ти ще кажеш. Имаш ли тиган?

— Да, имам. — Тя измъкна голям чугунен тиган от кухненския шкаф, стисна устни и го потупа в дланта си.