Нора Робъртс - Завръщането на Рейф

Беше идеална за оранжерия, откъдето човек да гледа през стъклото към горите и градините посред зима, заобиколен от ярките багри на разцъфнали нарциси и зюмбюли.

Нямаше търпение да се заеме с къщата, да добави тези дребни съвършени детайли, за да я превърне отново в дом.

Хотел, напомни си тя. Бизнес. Удобен, приятен, но временен. И не беше неин. С усилие се отърси от мислите си и се съсредоточи върху продажбата в момента.

— Виждате, че изработката на инкрустацията е много изкусна — продължи тя, като говореше спокойно и любезно. — Издадените отстрани витринки за чаши са с оригиналното стъкло.

Жената с копнеж докосна малкото етикетче с цената и набитото око на Рийгън улови изпълнения с надежда поглед, който клиентката хвърли на своя не тъй въодушевен съпруг.

— Наистина е много хубав. Но цената е малко по-висока от тази, която бяхме предвидили.

— Разбирам. Но в това състояние…

Тя млъкна и се извърна, щом вратата се отвори. Ядоса се на себе си, задето подскочи, а сетне изпита разочарование, че посетителят не е Рейф. Преди да успее да се усмихне на Каси, зърна новите синини върху бузата и слепоочието й.

— Извинете ме за момент, ще ви дам време да помислите — обърна се тя към клиентите.

Бързо прекоси магазина, хвана Каси за ръка и я отведе в стаичката отзад.

— Седни. Хайде. — Внимателно я настани на стола до малката желязна масичка. — Лошо ли си ударена?

— Нищо ми няма. Просто…

— Замълчи. — Потисна гнева, надигнал се в гърдите й и тръшна чайника на горещия котлон. — Извинявай за избухването. — Трябваше й малко време, за да се справи разумно със ситуацията. — Докато водата заври, ще приключа с клиентите. Ти стой тук и се отпусни малко.

— Благодаря. — Обзета от срам, Каси се втренчи в ръцете си.

Десет минути по-късно, след като безмилостно бе намалила цената на бюфета, за да уреди по-бързо продажбата, Рийгън се върна в стаичката. Каза си, че е овладяла гнева си. Реши да изрази подкрепа, състрадание.

Един поглед към Каси, свила се на стола, докато чайникът изпускаше пара, я накара да избухне.

— Защо, по дяволите, му позволяваш да постъпва така с теб? Кога най-сетне ще ти омръзне да бъдеш боксова круша за това копеле? В болница ли трябва да те прати, за да го напуснеш?

Неспособна да се защити, Каси подпря ръце на масата, отпусна глава върху тях и заплака.

Усетила, че собствените й очи парят, Рийгън се отпусна на колене до стола. В спретнатия малък кабинет с белите столове и бюрото с извит сгъваем капак, тя с усилие възвърна самообладанието си.

— Каси, извинявай. Много съжалявам. Не биваше да ти крещя.

— Не трябваше да идвам тук. — Каси вдигна глава, прикри лицето си с ръка и с мъка си пое въздух. — Не биваше да идвам. Но просто имах нужда да поговоря с някого.

— Разбира се, че трябваше да дойдеш. Точно тук трябваше да дойдеш. Дай да погледна — промълви Рийгън и отмести ръката на Каси. Подутината бе тъмнолилава и се спускаше от слепоочието до челюстта. Едното от прекрасните тъмносиви очи на Каси бе почти затворено от отока.

— О, Каси, какво се случи? Ще ми кажеш ли?

— Той… Джо… не се чувстваше добре. Има някакъв грип из града. — Гласът на Каси трепереше. — Беше болен, дълго време не ходи на работа и вчера го освободили временно. — Като избягваше погледа на Рийгън, тя започна да рови в чантата си за кърпичка. — Беше разстроен… работи там вече повече от дванайсет години… с прекъсвания. Сметките. Тъкмо взех на изплащане пералня, а Конър искаше нови маратонки. Знаех, че са прекалено скъпи, но…

— Стига — тихо я прекъсна Рийгън и сложи ръка върху нейната. — Престани да се самообвиняваш. Не издържам да те слушам.

— Зная, че си намирам оправдания. — Каси въздъхна и затвори очи. Поне с Рийгън можеше да бъде честна. Защото през трите години, откакто се познаваха Рийгън винаги я бе подкрепяла. — Не беше болен. Почти цяла седмица не е изтрезнявал. Не са го освободили временно, уволниха го, защото отишъл пиян на работа и наругал началника си.

— А после се върна вкъщи и си го изкара на теб. — Рийгън стана, свали чайника от котлона и започна да приготвя чая. — Къде са децата?

— При майка ми. Снощи отидох при нея. Този път побоят бе много жесток.

Тя несъзнателно докосна шията си. Под яката на полото имаше още синини, Джо така яростно я бе стискал за гърлото, че се бе примирила с мисълта, че ще я удуши. Почти й се бе приискало да го стори.

— Изведох децата и отидох при майка ми, защото трябваше да отседна някъде.