Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Твърде много са. Не можеш да избягаш от всички.

Тя огледа пронизаните тела наоколо.

— Тогава ще нахраня лешоядите с тях.

— Не и този път. Те не са сами. Водят помощ. — При думата „помощ“ дълбокият му глас стана още по-плътен.

— Свещеници? — смръщи чело Феро.

— Да, но има и друго. — Очите му силно се разшириха. — Ядач — прошепна Юлвей. — Смятат да те заловят жива. Императорът иска да послужиш за пример на другите. Наумил си е да те показва.

— Да го духа императорът — презрително изсумтя Феро.

— Чух, че това вече си му го правила.

Тя изръмжа и отново вдигна ножа, но сега той вече не беше нож. Вместо него стискаше в ръка съскаща, отровна змия с отворена и готова да хапе уста.

— Пфу! — Феро я пусна на земята и стовари мощно крака си върху главата на влечугото. В момента на удара змията отново беше нож и острието му изпука силно и се счупи на две.

— Ще те хванат — каза възрастният мъж. — Ще те заловят и ще те отведат на градския площад, където ще счупят краката ти с чукове, за да не можеш никога повече да бягаш. После ще те развеждат по улиците на Шафа, гола, възседнала наопаки магаре, а хората ще се струпват от двете страни на улицата, за да крещят обиди.

Феро го погледна навъсено, но той продължи:

— Ще те затворят в клетка пред двореца, където да умреш от глад. Ще се печеш бавно на жаркото слънце, докато добрият народ на Гуркул се изреди да те обсипе с подигравки, плюнка, ще те замеря с изпражнения през решетката. Ако имаш късмет, ще ти дават да пиеш пикня. Когато накрая умреш, ще те оставят да изгниеш в клетката, докато мухите те изяждат парченце по парченце. Останалите роби ще видят как изглежда свободата и ще решат, че така са си по-добре.

На Феро й омръзна да слуша. Нека само дойдат, ядачът също. Тя няма да умре в клетка. Ако се наложи, сама ще си пререже гърлото. Навъсена, обърна гръб на Юлвей и продължи яростно да копае последния гроб. Скоро беше достатъчно дълбок.

Достатъчно дълбок за отрепката, която щеше да гние в него.

Обърна се и видя Юлвей да коленичи до умиращия войник и да му дава вода от меха си.

— Мамка му! — извика тя и енергично се запъти към него. Пръстите й стискаха дръжката на лопатата. Когато приближи, възрастният мъж се изправи.

— Милост… — изграчи войникът с протегната напред ръка.

— Сега ще ти дам една милост! — Острието на лопатата се вкопа надълбоко в черепа на войника. Тялото му за кратко потрепери, после застина неподвижно. Феро се обърна с победоносно изражение към Юлвей. Той я погледна натъжен. Имаше нещо в погледа му. Съжаление, може би.

— Какво искаш, Феро Малджин?

— Какво?

— Защо правиш това? — Юлвей посочи към мъртвия войник. — Какво искаш?

— Мъст. — Думата излетя като изплюта от устата й.

— От всички? От целия народ на Гуркул? От всеки мъж, жена и дете?

— До един!

Юлвей огледа труповете.

— Сигурно тогава много се гордееш с днешната си работа.

— Да — усмихна се насила Феро. Истината бе, че не бе щастлива. Не помнеше какво е да изпитваш щастие. Усмивката й бе странна, непозната, изкривена на една страна.

— Единствено за отмъщение ли мислиш, от сутрин до вечер, това ли е всичко, което желаеш?

— Да!

— Да ги нараняваш? Убиваш? Да ги премахваш?

— Да!

— И не искаш нищо за себе си?

Последва пауза.

— Какво? — попита Феро.

— За себе си. Какво искаш ти, Феро?

Тя изгледа подозрително възрастния мъж, но не отговори. Юлвей поклати натъжено глава.

— Струва ми се, Феро Малджин, че и сега си точно толкова роб, колкото винаги си била и винаги ще бъдеш. — Той седна със скръстени крака на една скала.

Объркана, тя го гледа известно време. После гневът й се върна, горещ, врящ и успокоителен.

— Щом си дошъл да помагаш, помогни ми да ги погреба! — Тя посочи към трите окървавени трупа до гробовете.

— О, не. Това е твоя работа.

Феро му обърна гръб и като не спираше да ругае под носа си, тръгна към някогашните си спътници. Хвана тялото на Шебед под мишниците и започна да го влачи към първия гроб. Петите му оставиха две плитки бразди в прахта. Стигна до дупката и го изтърколи в нея. Следващият бе Алугай. Струя суха земя се посипа върху му, когато спря на дъното на отредения за него гроб.

Тя се обърна към тялото на Назар. Беше посечен от меч през лицето и Феро реши, че това е един вид подобрение на външния му вид.

— Този изглежда свестен — каза Юлвей.

— Назар ли? — Феро се изсмя, привидно развеселена. — Изнасилвач, крадец и страхливец. — Тя се изхрачи и заплю мъртвото лице. Храчката й плисна тихо по челото на мъртвия. — И тримата бяха пълни говна, но този тук беше най-лошият. — Тя огледа трите гроба.