Джо Абъркромби - Гласът на острието

Но този път пропусна.

Стрелата като че ли изкриви траекторията си. Лоши пера, най-вероятно, но въпреки това нещо не беше наред. Възрастният мъж дори не потрепна. Продължи да стои и да се усмихва, докато стрелата прелетя на няколко инча от него и изчезна между хълмовете.

Настъпилата пауза позволи на всички да осмислят ситуацията.

Странник беше този старец. С много тъмна кожа, черен като въглен, което означаваше, че идва от далечния юг, отвъд необятната, равна пустиня. Това бе едно нелеко пътуване и Феро рядко бе виждала хора от тази част на света. Беше висок и слаб, с дълги, жилести ръце. Носеше само една най-обикновена роба, увита около тялото му. На ръцете си имаше странни гривни, които, натрупани една върху друга, покриваха предмишниците му почти до лактите. Блестяха едновременно тъмни и светли на безмилостното слънце.

Косата му представляваше дълги, сиви въжета, които се спускаха покрай лицето и част от тях стигаха чак до талията му. Тънката му, издължена брадичка бе покрита със сива набола брада. Носеше голям мех за вода през рамо, на колана му висяха няколко кожени торбички. Нищо друго. Никакво оръжие. И именно това бе най-странното в него — човек без оръжие в Лошите земи. Никой не идваше на това забравено от бога място, освен бегълците и хората, изпратени по петите им. И в двата случая трябваше да са добре въоръжени.

Не беше войник от Гуркул, не беше и някоя отрепка, подмамен от наградата за главата й. Не беше разбойник, нито пък избягал роб. Какъв тогава беше? И какво търсеше в тези земи? Сигурно е един от тях и е дошъл за нея.

Ядач.

Кой друг би се скитал из Лошите земи невъоръжен, ако не някой ядач? Досега не бе осъзнала, че чак толкова много държат да я заловят.

Възрастният мъж продължаваше да стои неподвижно и да се усмихва. Феро бавно се пресегна за втора стрела. Той проследи движението без всякакво притеснение в погледа.

— Това наистина не е необходимо — каза бавно, с плътен глас.

Тя закачи стрелата и опъна лъка. Мъжът отново не помръдна. Феро вдигна рамене и се прицели внимателно. Той продължи да й се усмихва безгрижно. Тя отново стреля и отново пропусна. Този път стрелата й мина от другата страна на мъжа и изчезна в далечината.

Един пропуск беше възможен, дори тя го признаваше, но втори — нещо не бе наред. Ако имаше нещо на този свят, от което Феро да разбира, то това беше как да убива. Старият глупак би трябвало да е пронизан и да кърви обилно по каменистата земя. Но той просто си стоеше и не спираше да се усмихва, сякаш й казваше: „Знаеш по-малко, отколкото си мислиш, а аз знам всичко.“

Цялата тази работа ставаше крайно унизителна.

— Кой си ти, дърто копеле?

— Наричат ме Юлвей.

— На мен и „дърто копеле“ ми върши работа. — Феро хвърли лъка на земята и свали ръце. Отпусна ги от двете си страни и застана така, че дясната й ръка да е скрита зад тялото. Извъртя китка и извитият нож се плъзна от ръкава й и падна в очакващата го отдолу длан. Има много начини да убиеш човек, ако един не проработи, пробваш друг.

Феро не бе от хората, които се отказват при най-малката трудност.

Юлвей бавно тръгна към нея с шляпащи по скалите боси ходила и тихо подрънкване на гривни. Странно, като си помислиш. Щом при всяко движение издава такъв шум, как тогава се е промъкнал незабелязано зад гърба й?

— Какво искаш?

— Искам да ти помогна. — Той пристъпи напред и спря на по-малко от една ръка разстояние от Феро. Продължаваше да се усмихва.

С ножа Феро бе бърза като змия и два пъти по-смъртоносна, което, ако можеха, останалите мъртви войници биха потвърдили. Извитото острие се превърна в размазана, блестяща дъга, насочена с всичката й сила и ярост. Ако Юлвей продължаваше да стои там, където се бе намирал само преди миг, сега главата му трябваше да падне посечена. Само дето не падна. Стоеше на крачка по-наляво.

Феро с крясък се хвърли към него и засили острия връх на ножа към сърцето му, но прониза само въздух. Юлвей отново стоеше на предишното си място, все така неподвижен и усмихнат. Много странно. Тя запристъпва внимателно около него. Обутите й в сандали крака риеха в прахта, лявата й ръка опипваше въздуха пред нея, а дясната стискаше здраво ножа. Трябва да внимава — това е магия.

— Няма нужда да се ядосваш, тук съм, за да ти помогна.

— Майната й на помощта ти — изсъска му Феро.

— Но ти се нуждаеш от нея страшно много. Те идват за теб, Феро. Из хълмовете е пълно с войници, много войници.

— Ще им избягам.