Джо Абъркромби - Гласът на острието

— В интересна компания се движиш.

— Когато те гонят, не можеш да си позволиш лукса да си придирчив относно спътниците си. — Феро погледна още веднъж мъртвото лице на Назар. — Вземаш каквото ти се предлага.

— Щом не ги харесваш, защо не ги оставиш на лешоядите, като останалите? — Юлвей описа с ръка дъга към труповете на войниците по земята.

— Трябва да погребеш своите. — Феро ритна тялото на Назар, то се претърколи и падна по лице в гроба. — Така е открай време.

Тя взе лопатата и започна да трупа камениста земя върху гърба на мъртвия. Работеше мълчаливо. Потта изби по лицето й, после започна да се стича и да капе по земята. Юлвей наблюдаваше запълването на трите дупки. Още три купчини пръст в пустошта. Феро захвърли настрана лопатата, тя отскочи от един от труповете на войниците и издрънча в камъните. Рой недоволни мухи се вдигнаха като черен облак около тялото, после се върнаха обратно на него.

Тя взе лъка и стрелите си и ги преметна през рамо. Претегли в ръка меха с вода и също го метна през рамо. После взе да претърсва телата на мъртвите войници. Един от тях изглежда бе водачът им, имаше красива, извита сабя. Не бе успял да я извади, преди стрелата да прониже врата му. Сега Феро я измъкна и я пробва с няколко замаха във въздуха. Беше много добро оръжие: добре наточено и балансирано, дълго и смъртоносно острие. Слънцето проблесна в гладкия метал на гарда пред дръжката. В комплект с нея, мъртвият имаше и извита кама. Феро взе и двете и ги пъхна в колана си.

Претършува останалите тела, но не откри нищо полезно. Измъкна от труповете стрелите, които успя. Намери и няколко монети, но ги хвърли обратно. Само щяха да й тежат, а и какво да си купи с тях в Лошите земи? Пръст?

Само това имаше тук, а и е безплатно.

Откри малко храна, но не бе достатъчна и за ден. Това беше сигурен знак, че наблизо има и други войници, недалеч. Юлвей казваше истината, но това сега не бе от значение за нея.

Обърна се и тръгна да се спуска по хълма на юг, към огромната пустиня.

— Това е грешната посока — подвикна зад нея Юлвей.

Феро спря и го погледна, примижала към слънцето.

— Нали каза, че идват войници?

— Има много начини да останеш незабелязан, дори тук, насред Лошите земи. — В очите му се появи странен блясък.

Тя погледна на север, към Гуркул. Пред очите й се разкри ниския равен терен. В продължение на мили не се виждаше нито хълм, нито дърво, нямаше дори и храстче, зад което да се скриеш.

— Да останеш незабелязан, дори от ядач?

— Особено от тези арогантни свине — разсмя се възрастният мъж. — Не са чак толкова умни, за колкото се мислят. Как, мислиш, дойдох дотук? Идвам точно оттам, минах между тях, покрай тях. Аз ходя, където си поискам, и мога да вземам със себе си, когото си поискам.

Феро засенчи очи с ръка и погледна пак на юг. Пустинята се простираше до хоризонта и отвъд него. Можеше да оцелее в дивата пустош, макар и трудно, а имаше ли шанс срещу тази пещ от плаващи дюни и безмилостна жега?

Юлвей сякаш прочете мислите й.

— Безкрайни пясъци, докъдето ти стига погледът. Прекосявал съм ги преди. Възможно е, но не и за теб.

Прав бе, проклетникът. Феро беше яка и жилава като лък, но това означаваше само повече лутане в кръг, преди да й свършат силите и да се строполи по лице. Пустинята беше за предпочитане пред клетката край двореца, но не чак дотам. Все пак тя искаше да живее.

Имаше още неща за вършене.

Юлвей продължаваше да седи със скръстени крака и да се усмихва. Що за човек е той? Феро не се доверяваше никому, но ако този странник бе дошъл с цел да я предаде на императора, вместо да обявява пристигането си, просто щеше да я халоса по главата в гръб, докато тя копае. Той владееше магия, Феро видя това с очите си, така че по-добре да се възползва от малък шанс, отколкото от никакъв.

Какво обаче щеше да поиска в замяна? Досега светът не бе дал нищо даром на Феро и тя не очакваше, че това ще се промени точно сега. Тя погледна възрастния мъж с присвити очи.

— Какво искаш от мен, Юлвей?

Той се засмя. Смехът му вече започваше да я дразни.

— Нека просто кажем, че ти правя услуга. По-нататък ще можеш да ми я върнеш.

Този отговор беше изпразнен докрай от всякакви подробности, но когато животът ти виси на косъм, по-добре вземай, каквото ти се предлага. Феро мразеше да оставя съдбата си в чужди ръце, но в момента нямаше друг избор.

Не и ако искаше да доживее края на седмицата.

— Какво правим, тогава?

— Чакаме падането на нощта — каза Юлвей и погледна към изкривените тела, пръснати по земята. — Но по-добре не точно тук.